— Тогава благоволете да ме изслушате и ще узнаете всичко.
— Слушам.
— Предупреден бях от властите, че някакъв известен фалшификатор на пари ще пристигне в странноприемницата с няколко свои другари, преоблечени като гвардейци и мускетари. Конете ви, слугите, външността ви, ваша светлост, всичко ми беше описано.
— После, после? — подкани го нетърпеливо д’Артанян, който веднага разбра откъде са дадени тези толкова точни сведения.
— И аз взех по заповед на властите, които ми изпратиха шест души в подкрепа, всички мерки, които сметнах необходими, за да задържа тъй наречените фалшификатори.
— Е! — каза д’Артанян, който страшно се дразнеше, когато се споменаваше думата фалшификатори.
— Простете, че говоря такива неща, ваша светлост, но точно в тях се състои моето извинение. Властта ме изплаши, а вие знаете, че един кръчмар трябва да бъде в добри отношения с властта.
— Питам още веднъж, къде е благородникът? Какво стана с него? Мъртъв ли е той, или жив?
— Търпение, ваша светлост, сега ще узнаете. Случи се това, което ви е известно и което сякаш бе оправдано от прибързаното ви заминаване — прибави съдържателят с хитрост, която съвсем не избягна на д’Артанян. — Вашият приятел, благородникът, се защищаваше отчаяно. Слугата му, който за нещастие се беше скарал неочаквано с хората на властта, преоблечени като коняри…
— Ах, нещастнико! — викна д’Артанян. — Значи вие се бяхте наговорили. Сам се чудя защо не ви избия до един
— Не, ваша светлост, за съжаление не бяхме се наговорили и вие сам ще се уверите в това. Господин вашият приятел (извинете ме, че не го наричам с почтеното име, което той навярно носи, но на нас не ни е известно името му), господин вашият приятел, след като извади от строя двама души с два изстрела, започна да отстъпва, като продължаваше да се брани с шпагата си, с която рани още един от хората ми, а мене ме удари с плоската й част и ме зашемети.
— Ще свършиш ли най-после, палачо? — викна д’Артанян. — Атос, какво стана с Атос?
— Като отстъпваше, както вече казах на ваша светлост, той стигна гърбом до стълбата, която водеше към избата, и понеже вратата беше отворена, извади ключа и се заключи отвътре. Уверени бяха, че няма да избяга оттам, и го оставиха.
— Да — съгласи се д’Артанян, — те не са държали много да го убият, а само да го затворят.
— Справедливи боже, да го затворят ли, ваша светлост? Та той сам се затвори, заклевам ви се. Първо, той свърши много работа: един човек беше убит на място, а други двама тежко ранени. Мъртвият и двамата ранени бяха отнесени от приятелите им и вече не чух нищо ни за едните, нито за другите. А аз, когато дойдох на себе си, отидох при господин управителя, разказах му всичко, което се беше случило, и го попитах какво да правя със затворника. Но господин управителят сякаш падаше от небето. Той ми каза, че не разбира нито дума от това, което му казах, че заповедите, които съм получил, не били от него и че ако имам нещастието да спомена на когото и да било, че той е намесен в тая бъркотия, ще заповяда да ме обесят. Види се, бях се излъгал, господине, и бях задържал един вместо друг, а този, когото трябваше да задържа, беше избягал.
— Ами Атос? — извика д’Артанян, който още повече се възмути, като разбра, че властите са изоставили тая работа. — Какво стана с Атос?
— Понеже бързах да загладя грешките си към затворника — продължи съдържателят, — запътих се към избата, за да го освободя. Ах, господине, той не беше вече човек, а дявол! Като предложих да го освободя, той заяви, че му кроя някаква примка и че преди да излезе, трябва да наложи условията си. Казах му много смирено, защото вече разбрах в какво лошо положение съм изпаднал, като съм вдигнал ръка върху мускетар на Негово величество, казах му, че съм готов да се подчиня на условията му.
— Първо — рече той, — искам да ми се върне слугата напълно въоръжен.
— Побързахме да изпълним тая заповед; бяхме готови, нали разбирате, господине, да изпълним всичко, което вашият приятел пожелае. Господин Гримо (той каза името си, при все че не говори много), господин Гримо бе свален в избата, както беше ранен. Тогава господарят му го пое, залости пак вратата и ни заповяда да си останем в дюкяна.
— Но кажете най-после, къде е той? — викна д’Артанян. — Де е Атос?
— В избата, господине.
— Как, нещастнико, оттогава още ли го държите в избата?
— Боже милостиви! Не, господине. Да го държим в избата! Но вие не знаете какво прави той в избата! Ах, ако можете да го накарате да излезе оттам, ще ви бъда благодарен цял живот и ще ви боготворя като ангел-хранител.