— Англичанинът и другарят му са още тук. Забелязах, че той съжалява много за седлата. Вие, изглежда, държите за коня си. На ваше място бих заложил седлото си срещу коня.
— Но той няма да иска да играе срещу едното седло.
— Заложете и двете, дявол да го вземе! Аз не съм себелюбец като вас.
— Вие бихте ли направили това? — запита нерешително д’Артанян, тъй като увереността на Атос започваше неволно да го овладява.
— Честна дума, само с един удар.
— Въпросът е, че след като загубих конете, държа много на седлата.
— Тогава заложете диаманта.
— О, диамантът е съвсем друга работа! Никога, никога.
— Дявол да го вземе! — сети се Атос. — Бих ви предложил да заложите Планше, но тъй като имаше вече такъв случай, англичанинът надали ще се съгласи.
— Решено, драги Атос, предпочитам да не рискувам нищо — заяви д’Артанян.
— Жалко — каза студено Атос, — англичанинът е пълен с пистоли. Боже мой, опитайте един удар. Един удар бързо ще свърши.
— А ако изгубя?
— Ще спечелите.
— Но ако изгубя?
— Е, ще дадете седлата.
— Щом е за един удар, може — съгласи се д’Артанян. Атос тръгна да търси англичанина и го намери в конюшнята, където разглеждаше с алчен поглед седлата. Случаят беше добър. Той постави условията си: двете седла срещу единия кон или сто пистола, по избор. Англичанинът бързо пресметна: само двете седла струваха триста пистола. Той се съгласи.
Разтреперан, д’Артанян хвърли заровете — паднаха се три точки. Бледността му изплаши Атос, който се задоволи само с думите:
— Лош зар, друже. Ще имате конете със седлата, господине.
Тържествуващият англичанин не си направи дори труд да разклати заровете и ги хвърли на масата, без да погледне, толкова беше уверен в победата. Д’Артанян се беше извърнал, за да скрие лошото си настроение.
— Я гледай, я гледай — каза спокойно Атос, — този зар е изключителен, виждал съм го само четири пъти през живота си: еци.
Англичанинът погледна и се учуди, д’Артанян погледна, обхванат от задоволство.
— Да — продължи Атос, — само четири пъти: веднъж у господин дьо Креки; втория път у дома, на село, в замъка ми… когато имах замък, трети път у господин дьо Тревил, тогава се учудихме всички; а четвъртия път в кръчмата, където се падна на мене и изгубих сто луи и една вечеря.
— Значи вземате си коня, господине — рече англичанинът.
— Разбира се — отвърна д’Артанян.
— Значи няма да има реванш.
— Условията ни, както си спомняте, бяха без реванш.
— Вярно, конят ще бъде предаден на слугата ви, господине.
— Почакайте — обади се Атос. — С ваше разрешение, господине, искам да кажа две думи на приятеля си.
— Кажете му.
Атос дръпна д’Артанян настрана.
— Е, какво желаеш още, изкусителю? — запита го д’Артанян. — Искаш да играя, нали?
— Не, искам да размислите.
— За какво?
— Ще вземете коня, нали?
— Разбира се
— Грешите, аз бих взел стоте пистола. Знаете, че заложихте седлата срещу единия кон или сто пистола, което си изберете.
— Да.
— Аз бих взел стоте пистола.
— А аз вземам коня.
— Повтарям ви, че грешите. Какво ще правим двамата с един кон — не мога да седна зад вас, ще приличаме на двамата сина на Еймон, които изгубили брата си. Вие не можете да ме поставите в такова унизително положение, и то на такъв прекрасен кон. Без да се колебая нито миг, аз бих взел стоте пистола. За да се върнем в Париж, ни трябват пари.
— Държа на тоя кон, Атос.
— И грешите, приятелю. Един кон може да отскочи настрани, може да се спъне и да си ожули коленете, може да яде в ясли, където е ял болен кон: ето ти един кон или по-право сто пистола загубени. Стопанинът трябва да храни коня си, докато, точно обратното, стоте пистола хранят стопанина си.
— Но как ще се върнем?
— С конете на слугите си, дявол да го вземе! Всеки ще разбере по външността ни, че сме благородници.
— Как ли ще изглеждаме върху тия кранти, когато Портос и Арамис ще се перчат върху своите коне!
— Арамис! Портос! — викна Атос и почна да се смее.
— Какво? — запита д’Артанян, който никак не разбираше защо приятелят му е весел.
— Нищо, нищо, да продължим — каза Атос.
— И така, вие ме съветвате?
— Да вземете стоте пистола, д’Артанян. Със стоте пистола ще пируваме до края на месеца. Твърде много се уморихме, нали, и няма да е зле да си поотдъхнем.
— Да си отдъхна! О, не, Атос, щом стигна в Париж, веднага ще почна да търся тази нещастна жена.
— Добре. Мислите ли, че в случая конят ще ви бъде полезен колкото звънливите златни луи? Вземете стоте пистола приятелю, вземете стоте пистола.