Само една причина можеше да накара д’Артанян да се предаде. Последната му се стори крайно убедителна. После, ако продължаваше да се противи, можеше да мине за егоист в очите на Атос. Той отстъпи и предпочете стоте пистола, които англичанинът му брои веднага.
След това започнаха да мислят само за заминаването. Помирението със съдържателя, освен стария кон на Атос, струваше още шест пистола. Д’Артанян и Атос взеха конете на Планше и Гримо, а двамата слуги тръгнаха пеш, като носеха седлата върху главите си.
Колкото и лоши да бяха конете на двамата приятели, те скоро изпревариха слугите и стигнаха в Кревкьор. Още отдалеч забелязаха Арамис, натъжен, облегнал се на прозореца си — той гледаше облаците прах на хоризонта, както сестра Ана от приказката.
— Хей! Хей! Арамис! Какво правите там, дявол да го вземе? — викнаха двамата приятели.
— А! Вие ли сте, д’Артанян, вие ли сте, Атос? — отвърна младежът. — Мислех си колко нетрайни са земните блага. Моят английски кон, който се отдалечи и изчезна зад облак прах, е жив пример за преходността на всичко земно. Самият живот може да се изрази с три думи: erat, est, fuit.
— Какво означава това всъщност? — запита д’Артанян, който започваше да подозира истината.
— Това означава, че ме изиграха: шестдесет луи за кон, който, ако се съди по хода му, може да измине в тръс пет левги в час.
Д’Артанян и Атос избухнаха в смях.
— Драги ми д’Артанян — каза Арамис, — не ми се сърдете много, моля ви — необходимостта закон изменя. После аз самият съм наказан, тъй като тоя проклет търговец на коне ме изигра най-малко с петдесет луи. А вие какви добри стопани сте! Идете с конете на слугите си, а вашите ги водят за поводите бавно и като почиват от време на време.
В същия миг една товарна кола, която се бе задала по амиенския път, спря и от нея излязоха Гримо и Планше със седлата на глава. Колата се връщаше празна в Париж двамата слуги се бяха споразумели, вместо да платят за превоз, да поят каруцаря из целия път.
— Какво е това? — попита Арамис, като видя какво става. — Само седлата ли?
— Разбирате ли сега? — рече Атос.
— Приятели, сякаш сме се наговорили. И аз, кой знае защо, запазих седлото. Хей, Базен! Занесете новото ми седло при седлата на тия господа.
— А какво направихте с вашите свещеници? — запита Д’Артанян.
— Драги мой, на следния ден ги поканих на обед — заразказва Арамис. — Тук, между другото, има прекрасно вино. Така ги напоих, че свещеникът ми забрани да свалям униформата, а йезуитът ме помоли да се погрижа да го приемат мускетар.
— Без теза! — извика д’Артанян. — Без теза! Държа да се отмени тезата!
— Оттогава си живея приятно — продължи Арамис. — Започнах поема в едносрични стихове. Доста е трудно, но достойнството на всяко нещо е в трудността. Тя е с любовно съдържание, ще ви прочета първата песен — състои се от четиристотин стиха и трае една минута.
— Вижте какво, драги Арамис, — рече д’Артанян, който ненавиждаше стиховете почти колкото латинския, — прибавете към трудността и краткостта, и бъдете положителен, че вашата поема ще има две достойнства.
— После — продължи Арамис — тя вдъхва благородни чувства, ще видите. Ах, приятели, ние се връщаме в Париж, нали? Отлично, готов съм. И ще видим милия Портос, много добре. Знаете ли, че този голям наивник много ми липсваше? Той не би дал коня си дори за цяло кралство. Много искам да го видя на коня и на седлото. Уверен съм, че ще прилича на Великия могол.
Престояха един час, за да си починат конете. Арамис се разплати, настани Базен в товарната кола при другарите му и тръгнаха на път, за да намерят Портос.
Свариха го на крак и не толкова блед, както го беше видял Д’Артанян при първото си посещение, седнал до една маса, у която, при все че беше сам, имаше обед за четирима.
Обедът се състоеше от отлично сготвени меса, отбрани вина и прекрасни плодове.
— Ах, слава богу, тъкмо навреме идете, господа! — зарадва се той и стана. — Току-що започнах супата, ще обядвате с мене.
— О! О! — учуди се д’Артанян. — Едва ли Мускетон е ловил тия бутилки с ласо, освен това тук виждам телешко задушено, говеждо филе…
— Възвръщам си силите, възвръщам си силите — поясни Портос. — Нищо не изтощава така много, както тия проклети навяхвания. Навяхвали ли сте си някога крака, Атос?
— Никога. Спомням си само, че при нашата схватка на улица Феру ме раниха с шпага и след петнадесет или осемнадесет дни се чувствувах също като вас.