— Но този обед не е само за вас, нали, драги Портос? — запита Арамис.
— Не — отвърна Портос. — Чаках няколко благородници от околността, които току-що ми съобщиха, че няма да дойдат. Вие ще ги заместите, аз не губя нищо от това. Хей! Мускетон! Столове и още толкова бутилки.
— Знаете ли какво ядем сега? — попита Атос след десетина, минути.
— Как да не знаем! — отвърна д’Артанян. — Аз ям телешко шипковано с ангинари и мозък.
— Аз ям агнешко филе — рече Портос.
— А аз — пилешки гърди — добави Арамис.
— Всички вие се лъжете, господа — отвърна важно Атос, — вие ядете конско месо.
— Хайде де! — не повярва Д’Артанян.
— Конско! — повтори Арамис с отвращение. Само Портос не отговори.
— Да, конско. Нали, Портос, ние ядем конско? Дори може би със седлото!
— Не, господа, запазих седлото — отвърна Портос.
— Ей богу, всички сме една стока — обади се Арамис. — Сякаш сме се наговорили.
— Какво да се прави — вдигна рамене Портос. — Този кон караше гостите ми да се стесняват, а аз не исках да ги унижавам!
— После, вашата дукеса е още на бани, нали? — запита д’Артанян.
— Да — каза Портос. — И освен това, знаете ли, стори ми се, че управителят на областта, един от благородниците, които чаках днес на обед, много го хареса и аз му го дадох.
— Дадохте ли го? — извика д’Артанян.
— Да, боже мой, да, дадох му го! — отговори Портос. — Той струваше положително сто и петдесет луи, а тоя скъперник ми плати само осемдесет.
— Без седлото ли? — попита Арамис.
— Да, без седлото.
— Забелязвате ли, господа — обади се Атос, — че все пак Портос го е продал най-скъпо.
Тогава почнаха да се смеят с глас и нещастният Портос съвсем се обърка; но скоро му обясниха причината за тоя смях и той се присъедини към тях много шумно, както винаги.
— Ето че ние всички имаме пари — заключи д’Артанян.
— Мене не ме смятайте — възрази Атос. — Испанското вино на Арамис толкова много ми хареса, че поръчах да оставят към шестдесет бутилки от него в колата на слугите: сега съм съвсем безпаричен.
— А аз — додаде Арамис, — представете си, аз дарих и последния си петак на черквата в Мондидие и на амиенските йезуити, поех освен това задължения, които трябваше да изпълня, поръчах литургии за себе си и за вас, и те ще бъдат отслужени, господа, и съм уверен, че ще ни помогнат много.
— А моето навехнато коляно — намеси се Портос — да не мислите, че не ми струва нищо? Да оставим настрана раната на Мускетон, за която бях принуден да викам лекаря два пъти на ден, а той ме накара да му платя двойно визитите, под предлог че глупакът Мускетон се е оставил да го ранят на такова място, което не може да се показва на всеки. Препоръчах му да не позволява друг път да го раняват там.
— Така, така — рече Атос, като размени усмивка с Артанян и Арамис, — виждам, че сте били щедър към клетия момък, постъпили сте като добър господар.
— Накъсо — продължи Портос, — като се разплатя, ще ми останат към тридесет екю.
— А на мене десетина пистола — каза Арамис.
— Хайде, хайде — обади се Атос, — изглежда, че ние двамата ще излезем крезовци. Колко ви остават от стоте пистола, д’Артанян?
— От стоте пистола ли? Първо, дадох от тях петдесет на вас.
— Така ли?
— Дявол да го вземе!
— Да, вярно, спомням си.
— После платих шест на съдържателя.
— Какво животно беше този съдържател! Защо му дадохте шест пистола?
— Вие ми казахте да му ги дам.
— Вярно, аз съм много добър. Накратко, какво остава?
— Двадесет и пет пистола — отвърна д’Артанян.
— А аз — подзе Атос, като извади някакви дребни пари от джоба си, — а аз…
— Вие нямате нищо.
— Вярно, или пък толкова малко, че не заслужава да се включва в общото.
— Сега да пресметнем колко пари имаме всичко.
— Портос?
— Тридесет екю.
— Арамис?
— Десет пистола.
— А вие, д’Артанян?
— Двадесет и пет.
— Всичко колко? — запита Атос.
— Четиристотин седемдесет и пет ливри! — отговори Д’Артанян, който смяташе като Архимед.
— Като стигнем в Париж, ще ни останат към четиристотин и седлата — каза Портос.
— Ами ескадронните ни коне? — запита Арамис.
— Е, от четирите коня на слугите ще направим два господарски и ще теглим жребий; от четиристотинте ливри ще купим половин кон за един от пешеходците, а останалото по джобовете ни ще дадем на д’Артанян, който има лека ръка, и той ще иде да играе с него в първия игрален дом, който ни се изпречи на пътя; това е всичко.