— Да обядваме — покани ги Портос. — Яденето ще изстине.
И четиримата приятели, поуспокоени вече за бъдещето си, почетоха обяда, а остатъците дадоха на господата Мускетон, Базен, Планше и Гримо.
Като пристигнаха в Париж, д’Артанян намери писмо от господин дьо Тревил, който му съобщаваше, че по негова молба кралят го е удостоил с разрешението да постъпи мускетар.
Понеже това беше единствената мечта на д’Артанян — да не говорим, разбира се, за желанието му да намери госпожа Бонасийо, — той изтича радостен при приятелите си, с които се беше разделил преди половин час, и ги свари много тъжни и загрижени. Бяха се събрали на съвет у Атос: това показваше винаги, че положението е някак сериозно.
Господин дьо Тревил им беше съобщил, че негово величество е решил твърдо да започне военните действия на първи май и те трябва веднага да приготвят екипировката си.
Четиримата мислители се гледаха смаяни: господин дьо Тревил не се шегуваше, когато ставаше дума за службата.
— А колко ще струва според вас екипировката? — запита д’Артанян.
— О, няма какво да говорим — отвърна Арамис, — ние направихме най-скъперническата спартанска сметка и на всеки от нас трябват по хиляда и петстотин ливри.
— Четири по хиляда и петстотин прави шест хиляди — пресметна Атос.
— Струва ми се, че с по хиляда ливри — подзе д’Артанян, — наистина аз не говоря като спартанец, а като прокурор. Думата прокурор сепна Портос.
— Ха, хрумна ми една мисъл! — викна той.
— Това все пак е нещо: а на мен нищо не ми хрумва — каза бавно Атос. — Но, господа, д’Артанян се е побъркал от щастие, че постъпва при нас. Хиляда ливри! Заявявам, че само на мене ми трябват две хиляди.
— Четири по две прави осем — пресметна тогава Арамис — Значи осем хиляди ливри са ни необходими, за да се екипираме. Вярно, че имаме вече седла.
— Освен това — добави Атос, като почака, докато д’Артанян, който отиваше да поблагодари на господин дьо Тревил, затвори след себе си вратата, — освен това и хубавият диамант, който блести на пръста на нашия приятел. Дявол да го вземе! Д’Артанян е добър другар и няма да остави братята си в затруднение, щом носи на средния си пръст цяло кралско съкровище.
XXIX
НА ЛОВ ЗА ЕКИПИРОВКА
Най-загрижен от четиримата приятели беше, разбира се, д’Артанян, при все че д’Артанян в качеството си на гвардеец можеше много по-лесно да се екипира от господа мускетарите, които бяха благородници; но нашият млад гасконец, както вече сте забелязали, беше предвидлив и почти скъперник, а в същото време (обяснете това противоречие) суетен почти колкото самия Портос. Покрай грижата за своята суета д’Артанян изживяваше сега и друга тревога, не толкова егоистична. Колкото и да разпитва за госпожа Бонасийо, той не можа да научи нищо за нея. Господин дьо Тревил беше говорил с кралицата. Кралицата не знаеше къде се намира младата жена и беше обещала, че ще нареди да я потърсят. Но това обещание бе много неопределено и никак не успокояваше д’Артанян.
Атос не излизаше от стаята си. Беше решил да не направи нито крачка за екипировката си.
— Остават ни петнадесет дни — казваше той на приятелите си. — е, след петнадесет дни, ако не намеря нищо или, по-право, ако нищо не ми падне в ръцете, понеже съм много добър католик и няма да си пръсна черепа с куршум, ще гледан да се скарам както трябва с четирима гвардейци на негово, високопреосвещенство или с осем англичани и ще се бия докато някой ме убие. А като се има предвид броят им, това положително ще се случи. Тогава ще кажат, че съм умрял за краля и ще изпълня дълга си, без да има нужда да се екипирам.
Портос продължаваше да се разхожда с ръце на гърба, като клатеше глава и казваше:
— Ще постигна това, което съм замислил.
Арамис, загрижен и сресан небрежно, не продумваше нито дума.
От тия печални подробности човек можеше да разбере, че отчаяние бе обхванало другарите.
Слугите пък като конете на Иполит споделяха тъжната участ на господарите си. Мускетон се запасяваше със сухари. Базен, който винаги беше склонен към набожност, не излизаше вече от черквите. Планше зяпаше мухите. А Гримо, когото общата неволя не можеше да накара да наруши мълчанието, наложено от господаря му, въздишаше така, че можеше да покърти и камъните.
Тримата приятели — нали казахме, че Атос се беше зарекъл да не прави нито крачка, за да се екипира, — тримата приятели излизаха сутрин рано и се прибираха много късно. Скитаха по улиците и гледаха на всяка крачка дали ония, които бяха минали пред тях, не са оставили някоя кесия. Така внимателно гледаха навсякъде, отдето минеха, сякаш следяха някого. Когато се срещнеха, те се гледаха с печален поглед, който означаваше: „Намери ли нещо?“