— Разбира се, дявол да го вземе — възкликна Планше. — Това е бедният Любен, слугата на конт дьо Вард, когото вие така добре наредихте преди един месец в Кале по пътя за вилата на началника на пристанището.
— А, да, да! — сети се д’Артанян. — Сега го познах. Мислиш ли, че той ще те познае?
— Не мисля, господине, той беше толкова изплашен, че не вярвам да ме е запомнил както трябва.
— Добре! Иди тогава поприказвай с него — рече д’Артанян — и разбери дали господарят му е жив.
Планше слезе от коня си и отиде право при Любен, който наистина не го позна. Двамата слуги започнаха да разговарят най-приятелски, а д’Артанян сви с двата коня в тясна уличка; той заобиколи една къща и се върна да присъствува на разговора зад някакъв плет от лещак.
Като наблюдава известно време иззад плета, той чу шум от кола и видя, че пред него спря каретата на милейди. Нямаше никакво съмнение — вътре беше милейди. Д’Артанян се прилепи към шията на коня си, за да вижда всичко, без да го виждат.
Милейди показа прелестната си руса глава през вратичката и даде някакво нареждане на прислужничката си.
Последната, хубаво двадесет-двадесет и две годишно момиче, жива и подвижна, истинска прислужничка на знатна дама, скочи от стъпалото, където стоеше според обичая по онова време, и тръгна към терасата, където д’Артанян беше забелязал Любен.
Д’Артанян проследи прислужницата с поглед и видя, че тя тръгва към терасата. Но случайно някой отвътре беше извикал Любен и Планше бе останал сам, като гледаше на всички страни къде е изчезнал д’Артанян.
Прислужницата се приближи до Планше, когото сметна за Любен, и му подаде някаква малка бележка.
— За вашия господар — прошепна тя.
— За моя господар ли? — запита учуден Планше.
— Да, и много бързо. Вземете веднага.
След две минути тя изтича към каретата, която предварително бе обърната в оная посока, откъдето беше дошла, качи се на стъпалото и каретата потегли.
Планше повъртя бележката в ръцете си, после, свикнал да се подчинява, без да разсъждава, слезе от терасата, сви в уличката и на двадесетина крачки срещна д’Артанян, който бе видял всичко и идеше насреща му.
— За вас, господине — рече Планше и подаде на момъка бележката.
— За мене ли? — зачуди се д’Артанян. — Положителен ли си?
— Дявол да го вземе! Положителен съм! Прислужничката каза: „За твоя господар“. Аз нямам друг господар освен вас, тъй че… Ех, хубаво девойче е тая прислужничка!
Д’Артанян отвори писмото и прочете следното: „Едно лице, което се интересува от вас повече, отколкото може да се каже, иска да знае кой ден ще бъдете в състояние да се разходите в гората. Утре в хотела «Златно поле» един лакей, облечен в черно и червено, ще чака вашия отговор.“
— Охо — каза си д’Артанян, — какво съвпадение! Изглежда, че аз и милейди сме загрижени за здравето на едно и също лице. Е, Планше, как е със здравето добрият господин дьо Вард? Не е ли умрял?
— Не, господине. Той бил толкова добре, колкото може да бъде добре човек с четири рани от шпага, защото, без да ви укорявам, вие ранихте четири пъти тоя любезен благородник и той бил още много слаб, тъй като е загубил почти всичката си кръв. Както ви казах, господине, Любен не ме позна и ми разказа открай докрай целия случай.
— Много добре, Планше, ти си крал на слугите. А сега качвай се на коня и да догоним каретата.
Тя не беше отишла далеч. След пет минути забелязаха каретата, спряна на края на пътя. Богато облечен конник стоеше до вратичката.
Разговорът между милейди и конника беше толкова оживен, че д’Артанян се спря от другата страна на каретата, без никой да забележи присъствието му освен хубавата прислужничка.
Разговорът се водеше на английски, език, който д’Артанян не разбираше; но по тона разбра, че хубавата англичанка е много разгневена. Тя завърши с едно движение, което прогони у д’Артанян всякакво съмнение относно естеството на разговора: тя удари ветрилото си така силно, че малкият женски накит се пръсна на хиляди парчета.
Конникът избухна в смях, който сякаш разсърди още повече милейди.
Д’Артанян реши, че е време да се намеси. Той се приближи другата вратичка и свали почтително шапка.
— Госпожо — започна той, — ще ми позволите ли да ви предложа услугите си? Струва ми се, че този конник ви ядоса. Една ваша дума, госпожо, и аз съм готов да го накажа за неговата неучтивост.
При първите думи милейди се обърна, погледна учудено момъка и когато той свърши, му отвърна на чист френски език: