Англичаните бяха все от най-знатен произход и странните имена на техните противници не само ги учудиха, но ги и разтревожиха.
— Но при все това — заяви лорд Уинтър, когато тримата другари си казаха имената — ние не знаем кои сте и няма да се бием с хора, които носят такива имена. Това са имена на овчари.
— Наистина, както навярно и вие предполагате, милорд, имената ни са лъжливи — отговори Атос.
— Това само увеличава желанието ни да узнаем истинските — отвърна англичанинът.
— Вие играхте срещу нас, без да знаете имената ни — напомни му Атос, — и това не ви попречи да спечелите два наши коня.
— Вярно, но ние рискувахме само пистолите си; сега рискуваме кръвта си: човек играе с всеки, но се бие само с равни на себе си.
— Имате право — съгласи се Атос. Той дръпна настрани един от четиримата англичани, с когото трябваше да се бие, и му пошепна името си.
Портос и Арамис направиха същото.
— Това задоволява ли ви? — запита Атос своя противник. — И смятате ли, че съм достатъчно знатен благородник, за да ми направите честта да кръстосате шпагата си с мене?
— Да, господине — каза англичанинът, като се поклони.
— Е? А сега искате ли да ви кажа нещо? — продължи студено Атос.
— Какво? — запита англичанинът.
— По-добре щяхте да направите, ако не бяхте искали да ви кажа името си.
— Защо?
— Защото ме смятат за мъртъв, защото има причини да желая никой да не знае, че съм жив, и аз ще бъда принуден да ви убия, за да не се разкрие тайната ми.
Англичанинът погледна Атос, като мислеше, че се шегува: но Атос не се шегуваше ни най-малко.
— Господа — запита Атос, като се обръщаше едновременно към другарите си и към техните противници, — готови ли сме?
— Да — отвърнаха в един глас англичани и французи.
— В такъв случай да започнем — рече Атос.
И тутакси осем шпаги блеснаха от лъчите на залязващото слънце и борбата започна с ожесточение, напълно естествено за хора, които бяха двойни врагове.
Атос се биеше така спокойно и методично, сякаш се намираше във фехтовална зала.
Портос, излекуван навярно от прекалената си самоувереност при приключението си в Шантии, се биеше изкусно и предпазливо.
Арамис, който трябваше да довърши третата песен от поемата си, бързаше като човек, който няма време.
Атос пръв уби противника си: нанесъл му беше само един удар, но както го беше предупредил, ударът беше смъртоносен — шпагата прониза сърцето му.
Портос втори просна противника си на тревата: пронизал му беше бедрото. Тогава, понеже англичанинът, без да се противи повече, му предаде шпагата си, Портос го взе на ръце и го пренесе в каретата му.
Арамис притисна така здраво противника си, че той отстъпи петдесетина крачки, после побягна с всички сили и изчезна сред дюдюканията на слугите.
А д’Артанян — той чисто и просто се отбраняваше; после, когато видя, че противникът му е много уморен, изби със силен удар шпагата му. Като видя, че е обезоръжен, баронът отстъпи две-три крачки; но в същия миг се подхлъзна и падна по гръб.
Д’Артанян с един скок се намери върху него и опря шпагата си на гърлото му.
— Можех да ви убия, господине — каза той на англичанина, — вие сте в ръцете ми, но аз ви подарявам живота заради вашата сестра.
Д’Артанян изпитваше безкрайна радост; той беше осъществил предварително скроения план, при мисълта за който по лицето му бяха цъфнали усмивките, за които говорихме.
Възхитен, че има работа с толкова сговорчив благородник, англичанинът стисна д’Артанян в обятията си, каза хиляди любезности на тримата мускетари и понеже противникът на Портос беше вече настанен в каретата, а противникът на Арамис бе офейкал, погрижиха се само за умрелия.
Когато Портос и Арамис го събличаха, надявайки се, че раната му не е смъртоносна, някаква голяма кесия падна от пояса му. Д’Артанян я вдигна и я подаде на лорд Уинтър.
— За какво ми я давате, дявол да го вземе, какво да я правя? — попита англичанинът.
— Върнете я на семейството му — отговори д’Артанян.
— Много е притрябвала такава дреболия на семейството му: то наследява петнадесет хиляди луи рента. Запазете кесията за вашите слуги.
Д’Артанян прибра кесията в джоба си.
— А сега, млади приятелю, надявам се, че ще ми позволите да ви наричам така — поде лорд Уинтър, — още тая вечер, ако желаете, ще ви представя на сестра си, лейди Кларик. Искам и тя да бъде благосклонна към вас и понеже е доста добре приета в двореца, може би в бъдеще някоя дума, казана от нея никак няма да ви навреди.