Д’Артанян се изчерви от удоволствие и се поклони в знак на съгласие.
В това време Атос се беше приближил до д’Артанян.
— Какво смятате да правите с кесията? — пошепна му той на ухото.
— Смятам да я предам на вас, скъпи ми Атос.
— На мене ли? Защо?
— Ами вие го убихте: това е плячка за победителя.
— Аз да наследя един враг! — възмути се Атос. — За какъв ме смятате?
— Това е военен обичай — обясни д’Артанян. — Защо да не бъде и обичай при дуел?
— Дори и на бойното поле — отвърна Атос — не съм постъпвал така.
Портос дигна рамене. Арамис одобри постъпката на Атос с лека усмивка.
— Тогава — предложи д’Артанян — да дадем тези пари на слугите, както ни каза лорд Уинтър.
— Да — съгласи се Атос, — да дадем тая кесия, но не на нашите слуги, а на английските.
Атос взе кесията и я хвърли в ръцете на кочияша:
— За вас и за вашите другари!
Тази благородна проява от страна на човек, който нямаше нищичко, порази дори Портос; тази френска щедрост, за която разказваха после лорд Уинтър и приятелят му, имаше навсякъде голям успех, само не и пред господата Гримо, Мускетон, Планше и Базен.
Като се разделяше с д’Артанян, лорд Уинтър му даде адреса на сестра си; тя живееше на площад Роаял, номер шест, който беше тогава най-предпочитаният квартал. При това той обеща, че ще дойде да го вземе, за да го представи. Д’Артанян му определи среща в осем часа у Атос.
Посещението у милейди твърде много занимаваше мисълта на нашия гасконец. Той си спомняше по какъв странен начин тази жена се беше намесвала досега в съдбата му. Беше убеден, че тя е оръдие на кардинала, и все пак изпитваше непреодолимо влечение към нея, едно от ония чувства, за които човек не си дава сметка. Опасяваше се само да не би милейди да познае, че той е човекът от Мьон и от Дувър. Тогава тя щеше да знае, че той е от приятелите на господин дьо Тревил, с други думи, че принадлежи телом и духом на краля, а това щеше да го лиши от някои преимущества — ако милейди го познаваше, тъй както той я познава, щяха да играят с еднакви карти. Колкото до началото на интригата между нея и конт дьо Вард, нашият самонадеян младеж не се занимаваше много с нея, при все че контът беше млад, хубав, богат и се ползуваше с голямото благоволение на кардинала. Не е малко нещо да си на двадесет години и да си роден в Тарб!
Най-напред д’Артанян се прибра у дома си и се зае най-грижливо със своята външност. После отиде у Атос и както винаги му разказа всичко. Атос изслуша плановете му, после поклати глава и с известна горчивина го посъветва да бъде предпазлив.
— Как! — рече му той. — Вие току-що изгубихте една жена, която според думите ви е добра, прелестна, съвършена, и ето че тичате вече след друга!
Д’Артанян почувствува, че укорът е справедлив.
— Обичах госпожа Бонасийо със сърцето си, а милейди обичам с разума си — поясни той. — Като искам да ме заведат у милейди, аз се старая преди всичко да си изясня ролята, която тя играе в двореца.
— Ролята, която тя играе, боже мой! От всичко, което сте ми разказвали, не е трудно да се отгатне. Тя е някакъв агент на кардинала: жена, която ще ви вмъкне в клопка и вие чисто и просто ще оставите там главата си.
— Дявол да го вземе! Драги ми Атос, струва ми се, че вие гледате много мрачно на всичко.
— Какво да се прави, скъпи мой! Аз не вярвам на жените; платих си за това, и най-вече на русите жени. Милейди е руса, нали така ми казахте?
— Тя има най-хубавите руси коси, които могат да се срещнат.
— Ах, бедни ми д’Артанян! — въздъхна Атос.
— Слушайте, искам да си изясня; после, когато узная онова, което ми е нужно, ще се отстраня.
— Изяснявайте си — отвърна равнодушно Атос.
Лорд Уинтър дойде в определения час, но Атос, предупреден навреме, мина в другата стая. И тъй, той намери д’Артанян сам и понеже наближаваше осем часът, отведе момъка.
Долу чакаше елегантна карета и понеже беше впрегната с два превъзходни коня, след миг бяха на площад Роаял. Милейди Кларик посрещна студено д’Артанян. Домът й се отличаваше с необикновен разкош и при все че повечето англичани, прогонени от войната, напускаха Франция или се канеха да я напуснат, милейди беше направила нови разходи за обзавеждане на къщата си: това доказваше, че общата мярка, която изгонваше англичаните, не я засягаше.
— Ето — каза лорд Уинтър, като представяше д’Артанян на сестра си — един млад благородник, който държеше живота ми в своите ръце и не поиска да се възползува от преимуществото си, при все че бяхме двойни врагове, тъй като аз го обидих пръв и съм англичанин. И тъй, поблагодарете му, госпожо, ако изпитвате някакви приятелски чувства към мене.