Милейди сви леко вежди; едва доловима сянка мина по челото й, и толкова странна усмивка се появи на устните й, че момъкът, като видя тия три оттенъка, неволно изтръпна.
Братът не видя нищо; той се беше обърнал и си играеше с любимата маймуна на милейди, която го беше дръпнала за дрехата.
— Бъдете добре дошъл, господине — отвърна милейди с необикновено нежен глас, пълно противоречие на признаците за лошо настроение, които д’Артанян току-що беше забелязал, — днес вие придобихте правото да ви бъда вечно признателна.
Тогава англичанинът се обърна и разказа за двубоя, като не пропусна нито една подробност. Милейди го изслуша с най-голямо внимание; все пак лесно се забелязваше въпреки всички усилия, които тя правеше, за да скрие чувствата си, че разказът не й е никак приятен. Кръв нахлуваше в главата и, а малкото й краче нетърпеливо помръдваше под роклята.
Лорд Уинтър не забеляза нищо. После, когато завърши, той се приближи до една маса, на която имаше поднос с бутилка испанско вино и чаши. Той напълни две чаши и покани със знак д’Артанян да пие.
Д’Артанян знаеше, че е голяма обида за един англичанин, ако откажеш да пиеш наздравица с него. Затова се приближи до масата и взе втората чаша. Но той не изпускаше от погледа си милейди и забеляза в огледалото как лицето й се промени. Сега, когато мислеше, че никой вече не я вижда, чувство, прилично на ярост, изкриви чертите й. Тя хапеше ожесточено кърпичката си.
Тогава влезе хубавата млада прислужничка, която д’Артанян беше забелязал; тя каза на английски няколко думи на лорд Уинтър, който поиска веднага на д’Артанян разрешение да се оттегли, като каза, че работата, за която го викат, е неотложна и възложи на сестра си да го извини.
Д’Артанян се ръкува с лорд Уинтър и се върна при милейди. Лицето й с поразителна подвижност беше придобило пак прелестното си изражение — само няколко малки червени петна по кърпичката й показваха, че си бе хапала устните до кръв.
Устните й бяха прелестни, сякаш от корал. Разговорът стана оживен. Милейди като че се беше съвзела напълно. Тя разказа, че лорд Уинтър й е само девер, а не брат: омъжила се за най-малкия син в семейството, който я оставил вдовица с едно дете. Това дете било единственият наследник на лорд Уинтър, ако лорд Уинтър не се ожени. Всичко това откриваше на д’Артанян една завеса, която забулваше някаква тайна, но той не виждаше още какво има зад тая завеса.
Впрочем след половинчасов разговор д’Артанян бе убеден, че милейди е негова съотечественица: тя говореше толкова правилно и така изискано френски, че не можеше да има никакво съмнение по този въпрос.
Д’Артанян се впусна в любезности и в уверения за своята преданост. На всяка безсмислица, която се изплъзваше от устата на нашия гасконец, милейди се усмихваше благосклонно. Часът да се оттегли настъпи. Д’Артанян се сбогува с милейди и излезе от салона като най-щастливия човек на света.
На стълбището срещна хубавата прислужничка, която го докосна леко, като минаваше, и зачервена до уши, му поиска извинение, че го е бутнала, с такъв мил глас, че веднага й бе дадено извинение.
Д’Артанян дойде пак на следния ден и бе приет още по-добре. Лорд Уинтър го нямаше и този път милейди се занимаваше сама с него през цялата вечер. Тя изглеждаше, че много се интересува от него, попита го откъде е, кои са приятелите му и не е ли мислил някога да постъпи на служба при господин кардинала.
Д’Артанян, който, както е известно, беше много предпазлив за един двадесетгодишен момък, си спомни тогава за своите подозрения към милейди; той възхвали възторжено негово високопреосвещенство й каза, че никога не би пропуснал случая да постъпи в гвардията на кардинала, а не в гвардията на краля, ако познаваше например господин дьо Кавоа вместо господин дьо Тревил.
Милейди промени непринудено разговора и запита съвсем небрежно дали д’Артанян е бил някога в Англия.
Д’Артанян отвърна, че е бил изпращан там от господин дьо Тревил да преговаря за някаква покупка на коне и че дори е довел четири за образец.
През време на разговора милейди си прехапа два или три пъти устните: тя имаше работа с гасконец, който играеше предпазливо.
В същия час, както предния ден, д’Артанян се оттегли. В коридора той пак срещна хубавата Кети — тъй се казваше прислужничката. Тя го погледна с такава благосклонност, в която не можеше да се съмнява човек. Но мисълта на д’Артанян беше толкова погълната от господарката, че не забелязваше нищо друго.