— Отде знаеш това?
— Вие я обидихте смъртно.
— Аз! С какво съм могъл да я обидя, та аз, откак я познавам, съм като неин роб! Говори, моля те!
— Ще призная това само пред мъжа… който проникне до дъното на душата ми!
Д’Артанян погледна втори път Кети. Младото момиче беше толкова свежо и хубаво, че много дукеси биха заплатили с короната си нейната свежест и хубост.
— Кети, ще проникна до дъното на душата ти, когато пожелаеш, не се грижи за това, мое скъпо дете.
И той я целуна, а бедното момиче се изчерви от целувката му като вишна.
— О, не! — извика Кети. — Вие не ме обичате! Вие обичате господарката ми, нали ми казахте преди малко.
— А това пречи ли ти да ми откриеш втората причина.
— Втората причина, господин благороднико — продължи Кети, насърчена най-напред от целувката и после от погледа на момъка, — втората причина е, че в любовта всеки се грижи за себе си.
Едва тогава д’Артанян си спомни нежните погледи на Кети, срещите в преддверието, на стълбището, в коридора, допирането с ръка всеки път, когато го срещнеше, и сподавените й въздишки; но погълнат от желанието да се хареса на знатната дама, той беше пренебрегнал прислужничката: който иска да улови орел, не обръща внимание на врабчето.
Но този път нашият гасконец изведнъж видя ползата, която можеше да се извлече от любовта, която Кети беше признала по толкова простодушен или по толкова безсрамен начин: ще може да спира писмата, адресирани до конт дьо Вард, да има съюзник в самата къща, да влиза по всяко време в стаята на Кети, съседна със стаята на господарката й. Както виждаме, вероломният младеж вече жертвуваше бедното момиче, за да спечели милейди — доброволно или насила.
— Е — обърна се той към девойката, — искаш ли, моя мила Кети, да ти дам доказателство за любовта, в която ти се съмняваш?
— За коя любов? — запита девойката.
— За тази, която съм напълно готов да изпитвам към тебе.
— И какво е това доказателство?
— Искаш ли тая вечер да прекарам с тебе времето, което прекарвам обикновено с господарката ти?
— О, да! — извика Кети, като плесна с ръце. — На драго сърце!
— Добре, мило дете — рече д’Артанян, като се настани в едно кресло, — ела тук да ти кажа, че ти си най-хубавата прислужничка, която съм виждал досега!
И той й говори толкова дълго и така хубаво, че бедното момиче, което искаше да му вярва, му повярва… Но за голяма изненада на д’Артанян хубавата Кети се бранеше някак упорито.
Времето минава бързо, когато минава в нападение и отбрана.
Удари полунощ и почти в същото време звънна звънчето в стаята на милейди.
— Гледай ти! — възкликна Кети. — Ето че господарката ми ме вика! Върви, върви си бърже!
Д’Артанян стана и си взе шапката, сякаш имаше намерение да я послуша; после отвори бързо вратата на един голям шкаф, вместо да отвори вратата към стълбата, и се сгуши вътре между роклите и пеньоарите на милейди.
— Какво правите? — прошепна Кети.
Д’Артанян, който беше взел предварително ключа, се затвори в шкафа, без да отговори.
— Е? — извика кисело милейди. — Спите ли, та не идвате, когато ви звъня.
И д’Артанян чу как се отвори силно вратата за стаята на милейди.
— Ида, милейди, ида — извика в отговор Кети, като се спусна към господарката си.
И двете влязоха в спалнята и понеже вратата остана отворена, д’Артанян слуша още известно време как милейди мъмри прислужничката си; най-после тя се успокои и докато Кети прислужваше на господарката си, разговаряха за него.
— Е — каза милейди, — не видях тая вечер нашия гасконец?
— Как, госпожо — рече Кети, — не е ли идвал! Да не е станал непостоянен, преди да бъде щастлив?
— О, не! Трябва да го е задържал господин дьо Тревил или пък господин Де-з-Есар. Разбирам тези неща, Кети, той е в ръцете ми.
— Какво ще правите с него, госпожо?
— Какво ще правя ли!… Бъди спокойна, Кети, между този човек и мене има нещо, което той не знае… Заради него аз едва не изгубих доверието на негово високопреосвещенство… О! Аз ще си отмъстя!
— Мислех, че го обичате, госпожо!
— Аз да го обичам? Не, мразя го! Такъв глупак! Държал е в ръцете си живота на лорд Уинтър и не го е убил, заради него губя триста хиляди ливри рента!
— Наистина — добави Кети — синът ви е единствен наследник на чичо си и до пълнолетието му вие щяхте да разполагате с неговото състояние.
Д’Артанян изтръпна цял, като чу как това пленително създание го укорява с такъв рязък глас, едва прикрит в разговора, че не убил човека, когото тя пред очите му бе отрупвала с уверения за приятелство.