Д’Артанян се изчерви и пребледня на няколко пъти, докато четеше бележката.
— О! Вие още я обичате! — прошепна Кети, която не бе откъснала нито за миг погледа си от лицето на момъка.
— Не, Кети, лъжеш се, не я обичам вече, но искам да си отмъстя за нейното презрение.
— Да, известно ми е вашето отмъщение; вие ми го казахте.
— Какво значение има то за тебе, Кети! Знаеш много добре, че само теб обичам.
— Отде мога да зная това?
— От презрението, с което ще се отнеса към нея. — Кети въздъхна.
Д’Артанян взе перо и написа:
„Госпожо, досега се съмнявах, че първите ви две бележки бяха отправени до мене, толкова недостоен се смятах за такава чест; освен това бях толкова болен, че в никакъв случай не бих се решил да ви отговоря.
Но днес трябва да вярвам напълно на голямата ви благосклонност, тъй като не само вашето писмо, но и прислужничката ви ми потвърждава, че имам щастието да бъда обичан от вас.
Няма нужда тя да ми казва по какъв начин един възпитан мъж може да получи прошка. Аз ще дойда тази вечер в единадесет часа да ви моля за прошка. Да закъснея с един ден, ще означава сега за мене да ви нанеса нова обида.
Този, когото направихте най-щастливия между мъжете.
Конт дьо Вард.“
Тази бележка беше преди всичко лъжлива, а и груба; дори от гледна точка на съвременните нрави — един вид подлост: но по онова време хората не се стесняваха толкова много както днес. Впрочем д’Артанян знаеше от личните признания на милейди, че тя е вършила предателство към по-високопоставени ръководители, и много малко я уважаваше. И все пак въпреки малкото уважение той чувствуваше, че го изгаря безумна страст към тая жена. Страст, пропита с презрение, но все пак страст или жажда, ако щете.
Планът на д’Артанян беше много прост: през стаята на Кети да влезе в стаята на господарката й; да се възползува от първия миг на изненада, на срам, на ужас, за да възтържествува над нея. Можеше и да не сполучи, но все пак трябваше да рискува нещо. След осем дни започваше войната. Д’Артанян нямаше време да люби както трябва.
— Вземи — рече момъкът, като подаде на Кети добре запечатаната бележка, — предай това писмо на милейди; то е отговорът на господин дьо Вард.
Бедната Кети пребледня като мъртвец; тя подозираше какво е съдържанието на писмото.
— Слушай, мило дете — каза й д’Артанян, — разбери, че всичко това трябва да свърши по някакъв начин; милейди може да открие, че си предала първата бележка на слугата ми, вместо да я предадеш на слугата на конта, и че аз съм разпечатал другите, които трябваше да бъдат разпечатани от господин дьо Вард. Тогава милейди ще те изпъди, ти я познаваш, а тя не е жена, която ще се задоволи само с това отмъщение.
— Уви! — въздъхна Кети. — За кого се излагах на всичко това?
— За мене, зная много добре, хубавице моя — отвърна младежът, — и съм ти много благодарен, кълна ти се.
— Но какво е съдържанието на вашата бележка?
— Милейди ще ти каже.
— Ах, вие не ме обичате — извика Кети, — аз съм много нещастна!
На този укор има отговор, който винаги мами жените; Д’Артанян отговори така, че Кети остана в най-дълбоко заблуждение.
Все пак тя плака много, преди да се реши да предаде писмото на милейди. Най-после се реши, а д’Артанян желаеше само това.
Но той й обеща, че вечерта ще излезе рано от господарката й, а като излезе оттам, ще се качи при нея.
Това обещание утеши напълно бедната Кети.
IV
В ТАЗИ ГЛАВА СЕ ГОВОРИ ЗА ЕКИПИРОВКАТА НА АРАМИС И ПОРТОС
Откакто четиримата приятели бяха тръгнали всеки на лов за екипировката си, те не се събираха вече редовно. Обядваха един без друг, където се намираха или по-скоро където можеха. Службата също отнемаше част от скъпоценното време, което летеше тъй бързо.
Бяха се уговорили само да се срещат веднъж седмично към един часа в квартирата на Атос, тъй като той, верен на клетвата, която беше дал, не прекрачваше прага на стаята си.
Същия ден, в който Кети отиде в дома на д’Артанян, беше ден, в който приятелите се събираха.
Веднага щом Кети си излезе, д’Артанян тръгна към улица Феру.
Той свари Атос и Арамис да умуват. Арамис имаше някакво смътно желание пак да надене расото. Атос, както винаги, нито го разубеждаваше, нито го насърчаваше. Той беше привърженик на свободната воля. Не даваше никога съвети, без да му искат. При това трябваше да му ги искат два пъти.
— Изобщо — казваше той — хората искат съвети само за да не ги изпълняват; или ако ги изпълнят, да има кого да укоряват, че ги е посъветвал.