Портос дойде малко след д’Артанян. И така четиримата приятели се събраха.
Лицата на четиримата изразяваха четири различни чувства: лицето на Портос — спокойствие, на д’Артанян — надежда, на Арамис — безпокойство, а на Атос — безгрижие.
След кратък разговор, в който Портос успя да загатне, че някаква високопоставена особа се е заела на драго сърце да го избави от затруднение, влезе Мускетон.
Мускетон помоли Портос да се прибере в къщи — присъствието му било необходимо, каза той с много жален израз.
— За конете ми ли? — запита Портос.
— И да, и не — отговори Мускетон.
— Но най-после не можеш ли да кажеш?…
— Елате, господине.
Портос стана, сбогува се с приятелите си и тръгна след Мускетон.
Миг след това на прага се появи Базен.
— Какво има, приятелю? — запита Арамис с оня кротък глас, който се забелязваше у него всеки път, когато мислите му се отправяха към черквата.
— Един мъж ви очаква в къщи, господине — отвърна Базен.
— Мъж ли! Какъв мъж!
— Един просяк.
— Дайте му милостиня, Базен, кажете му да се помоли за един беден грешник.
— Този просяк иска да говори на всяка цена с вас и твърди, че ще ви бъде много приятно да го видите.
— Не каза ли да ми предадеш нещо?
— Да, господине. Ако господин Арамис не иска да дойде да се видим — каза той, — предайте му, че ида от Тур.
— От Тур ли? — възкликна Арамис. — Хиляди извинения, господа, но навярно този човек ми носи известията, които очаквах.
Той стана веднага и бързо си отиде. Останаха Атос и д’Артанян.
— Изглежда, че тези юначаги са си уредили работата. Какво мислите вие по този въпрос, д’Артанян? — каза Атос.
— Зная, че у Портос всичко е наред — заяви д’Артанян. — И за Арамис, да си призная, никога не съм се тревожил много; но вие, Атос, вие, който раздадохте така щедро пистолите на англичанина, които бяха ваше законно право, вие какво ще правите?
— А съм много доволен, че убих онзи обесник, момчето ми, защото да убиеш англичанин е свето дело: но ако бях сложил в джоба си пистолите му, те щяха да ми тежат като угризение на съвестта.
— Де, де, драги Атос! Вие наистина имате странни разбирания.
— Добре, добре! Но какво ми казваше господин дьо Тревил, който вчера ми направи честта да дойде да ме види? Вие сте посещавали ония съмнителни англичани, които кардиналът закриля.
— Искате да кажете, че посещавам една англичанка, тази, за която ви говорих.
— Ах, да! Русата жена, за която ви дадох съвети, които вие, разбира се, не сте и мислили да следвате.
— Казах ви причините.
— Да, казахте, струва ми се, че там ще намерите екипировката си.
— Нищо подобно! Уверих се напълно, че тази жена има пръст в отвличането на госпожа Бонасийо.
— Да, разбирам; за да намерите една жена, вие ухажвате друга: това е най-дългият път, но и най-забавният.
Д’Артанян беше на път да разкаже всичко на Атос, но едно обстоятелство го спря: Атос беше благородник, строг по отношение на честта, а в малкия план, който нашият влюбен беше замислил срещу милейди, имаше някои неща, които пуританът нямаше да одобри — той предварително беше убеден в това. Ето защо предпочете да мълчи и понеже Атос беше най-нелюбопитният човек на света, откровеността на д’Артанян се свърши с това.
Но да оставим двамата приятели, които нямаха да си кажат нищо важно, за да проследим Арамис.
Ние видяхме с каква бързина младежът последва или по-право превари Базен, като чу, че мъжът, който искал да говори с него, иде от Тур. С един скок той се намери от улица Феру на улица Вожирар.
Когато влезе в къщи, той наистина свари един дребен на ръст мъж с умни очи, но целият в дрипи.
— Вие ли ме търсите? — попита мускетарят.
— Аз търся господин Арамис. Вие ли се казвате така?
— Да, аз, имате ли да ми предадете нещо?
— Да, ако ми покажете някаква си везана кърпичка.
— Ето я — рече Арамис, като измъкна от вътрешния си джоб едно ключе и отвори малко ковчеже от абаносово дърво, инкрустирано със седеф. — Ето я, вижте.
— Добре — каза просякът. — Кажете на слугата си да излезе.
И наистина Базен, любопитен да узнае какво иска просякът от неговия господар, бе избързал подире му и бе стигнал почти едновременно с него, но тази бързина не му помогна много. По покана на просяка неговият господар му даде знак да излезе и той бе принуден да се подчини.
След излизането на Базен просякът хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че никой не може да го види, нито чуе разгърна дрипавото си палто, зле пристегнато с кожен колан, почна да разпаря горната част на дрехата си и измъкна оттам писмо.