Щом видя печата, Арамис нададе радостен вик, целуна писмото и почти с благоговение го отвори. Писмото имаше следното съдържание:
„Приятелю, съдбата иска да бъдем разделени още няколко време, но хубавите дни на младостта не са изгубени безвъзвратно. Изпълнете дълга си на бойното поле, аз изпълнявам другаде своя дълг. Вземете това, което приносящият ще ви предаде, бийте се като добър и храбър благородник и мислете за мене. Целувам нежно черните ви очи.
Сбогом или по-скоро довиждане!“
Просякът продължаваше да разпаря. Той измъкна един по един от мръсните си дрехи сто и петдесет двойни испански пистола и ги нареди на масата. После отвори вратата, поздрави и излезе, преди смаяният младеж да посмее да заговори.
Тогава Арамис препрочете писмото и забеляза, че имаше послепис:
„П.П. Можете да приемете приносителя, който е конт и испански благородник“.
— Златни мечти! — извика Арамис. — О, хубав живот! Да, ние сме млади! Да, за нас ще настъпят пак щастливи дни! О! На тебе, на тебе принадлежи моята любов, моята кръв, моят живот! Всичко, всичко, всичко, моя възлюбена хубавице!
И той целуваше страстно писмото, без дори да погледне златото, което блестеше на масата.
Базен почука леко на вратата, Арамис нямаше вече причини да го държи вън и му позволи да влезе.
Базен се спря смаян, като видя златото, и забрави, че влезе да доложи за идването на д’Артанян, който, любопитен да узнае какъв е тоя просяк, идеше у Арамис направо от Атос.
Но понеже д’Артанян не се стесняваше много от Арамис, представи се сам, като видя, че Базен е забравил да доложи за идването му.
— Ах, дявол да го вземе, драги ми Арамис! — подхвърли д’Артанян. — Ако това са сливите, които ви изпращат от Тур, поздравете от мое име градинаря, който ги отглежда!
— Лъжете се, драги мой — отвърна винаги потайният Арамис. — Моят издател ми изпраща хонорара за поемата в едносрични стихове, която бях започнал през нашето пътешествие.
— Ах, наистина ли? — рече с престорено учудване д’Артанян. — Е добре! Вашият издател е много щедър, скъпи ми Арамис, само това мога да ви кажа.
— Как, господине! — извика Базен. — Толкова скъпо ли струва една поема! Невероятно! О, господине, вие правите всичко, каквото пожелаете! Вие можете да станете равен на господин дьо Воатюр и на господин дьо Бенсерад! И това ми харесва. Поетът е почти като абат. Ах, господин Арамис, станете поет, моля ви!
— Базен, приятелю — забеляза Арамис, — струва ми се, че се намесвате в разговора.
Базен разбра, че е сбъркал. Той наведе глава и излезе.
— А! — каза усмихнат д’Артанян. — Вие продавате произведенията си на цената на златото, вие сте много щастлив, приятелю. Но внимавайте, ще изгубите писмото, което се подава от дрехата ви и което навярно е пак от вашия издател.
Арамис се изчерви до уши, прибра навътре писмото и закопча дрехата си.
— Драги ми д’Артанян — предложи той, — да отидем, ако искате, да намерим приятелите си и понеже аз вече съм богат, ще започнем от днес да обядваме пак заедно, докато и вие забогатеете.
— Боже мой! С голямо удоволствие! — съгласи се д’Артанян. — Отдавна не сме обядвали както трябва. И понеже тази вечер аз предприемам доста опасен поход, признавам, че ще ми бъде приятно да поразпаля главата си с няколко бутилки старо бургундско вино.
— Нямам нищо против старото бургундско. Аз също го обичам — добави Арамис, у когото видът на златото премахна сякаш с ръка всички мисли за оттегляне от света.
И като сложи в джоба си три или четири двойни пистола, за да посрещне насъщните нужди, той затвори останалите в абаносовото ковчеже, инкрустирано със седеф, където се намираше вече известната кърпичка, която му служеше за талисман.
Двамата приятели отидоха най-напред у Атос, който, верен на клетвата, която беше дал да не излиза, се зае да нареди да донесат обеда в квартирата му. Понеже той разбираше отлично гастрономическите тънкости, д’Артанян и Арамис веднага му предоставиха тази важна грижа.
Когато отиваха у Портос, на ъгъла на улица Бак срещнаха Мускетон, който, унил, караше пред себе си един кон и едно муле.
Д’Артанян ахна от изненада, примесена с известна радост:
— Ах, жълтият ми кон! — извика той. — Арамис, погледнете тоя кон!
— О! Каква отвратителна кранта! — възкликна Арамис.
— Е, драги мой — продължи д’Артанян, — това е конят, с който пристигнах в Париж.