— Добре, заслужете тогава това желано щастие.
— Аз чакам вашите заповеди — каза д’Артанян.
— Наистина ли? — запита милейди, осенена от последно съмнение.
— Кажете ми името на подлеца, който се е осмелил да разплаче вашите хубави очи.
— Кой ви каза, че съм плакала? — попита тя.
— Струваше ми се…
— Жени като мене не плачат — прекъсна го милейди.
— Толкова по-добре! Хайде кажете ми как се казва.
— Помислете, в това име се съдържа цялата ми тайна.
— Но аз трябва да узная името му.
— Да, трябва. Виждате какво доверие имам във вас!
— Радвам се безумно. Как се казва той?
— Вие го познавате.
— Наистина ли?
— Да.
— Да не е някой мой приятел? — продължи д’Артанян, като се преструваше, че се колебае, за да я накара да повярва, че нищо не знае.
— Ако беше някой ваш приятел, бихте ли се колебали? — извика милейди и застрашителна мълния блесна в очите й.
— Не, дори да беше брат ми! — извика д’Артанян, сякаш увлечен от възторг.
Нашият гасконец вървеше напред, без да се излага на никаква опасност, тъй като знаеше къде отива.
— Харесва ми вашата преданост — забеляза милейди.
— Уви! Само това ли харесвате в мене? — запита д’Артанян.
— Харесвам също и вас — додаде тя, като го улови за ръката.
И горещото ръкостискане накара д’Артанян да потрепере, сякаш треската, която изгаряше милейди, обземаше и самия него.
— Вие ме обичате, обичате ме! — извика той. — О, ако това е истина, ще полудея.
И той я обхвана с двете си ръце. Тя не се опита да откъсне устните си от неговите, само че не отвърна на целувката му.
Устните й бяха студени. На д’Артанян се стори, че е целунал статуя.
Но той все още беше опиянен от радост, пламнал от любов. Почти; вярваше в нежността на милейди, в престъплението на дьо Вард. Ако дьо Вард му беше в този миг под ръка, би го убил.
Милейди издебна случая.
— Той се казва… — обади се тя на свой ред.
— Дьо Вард, зная това — извика д’Артанян.
— Отде знаете? — запита милейди, като сграбчи ръцете му и се опита да проникне през очите му до дъното на неговата душа.
Д’Артанян разбра, че се е увлякъл и че е направил грешка.
— Кажете, кажете, кажете, за бога! — повтаряше милейди. — Откъде знаете?
— Отде зная ли? — запита д’Артанян.
— Да.
— Зная, защото вчера бях в един салон, където дьо Вард показа някакъв пръстен и каза, че го е получил от вас.
— Мерзавец! — извика милейди.
Тази дума по лесно обясними причини отекна чак вдън сърцето на д’Артанян.
— И така? — продължи тя.
— И така, ще отмъстя на този мерзавец за вас — заключи д’Артанян, като си придаде най-войнствен вид.
— Благодаря, храбри приятелю! — извика милейди. — И кога ще отмъстите?
— Утре или още сега, когато пожелаете.
Милейди щеше да извика: „Още сега“, но разсъди, че такава прибързаност нямаше да бъде особено приятна на д’Артанян.
При това тя трябваше да вземе хиляди предпазни мерки, да даде хиляди съвети на своя защитник, за да избегне той обясненията с конта пред свидетели. Всичко това стана излишно от една дума на д’Артанян.
— Утре — заяви той — аз ще отмъстя за вас или ще бъда мъртъв.
— Не! — прекъсна го тя. — Ще отмъстите за мене, но няма да умрете. Той е страхливец.
— С жените може би, но не и с мъжете. Аз имам известен опит.
— Струва ми се, че в двубоя ви с него не е имало за какво да се оплаквате от съдбата.
— Съдбата е куртизанка. Вчера може да е била благосклонна към някого, а утре да му обърне гръб.
— Значи сега вие се колебаете.
— Не, не се колебая, боже пази! Но справедливо ли е да ме изпращате на вероятна смърт, като ми давате само някаква надежда — нищо повече?
Милейди отвърна с поглед, който означаваше: „Това ли е само, кажете?“
После придружи погледа си с обяснения:
— Много правилно — каза тя нежно.
— О, вие сте ангел — рече младежът.
— Значи всичко е наред? — запита тя.
— Освен това, което ви искам, скъпа моя!
— Нали ви казвам, че можете да бъдете уверен в моята любов?
— За мене няма утре, за да мога да чакам.
— Тихо, чувам стъпките на девера си, не трябва да ви свари тук.
Тя позвъни. Влезе Кети.
— Излезте през тази врата — прошептя тя, като отвори тайна вратичка — и се върнете в единадесет часа, ще довършим нашия разговор. Кети ще ви доведе при мене.