Бедното момиче помисли, че ще припадне, като чу тези думи.
— Какво правите, госпожице? Защо стоите като вкаменена! Хайде изведете благородника! И довечера в единадесет часа, нали чухте!
„Изглежда, че всичките й срещи са в единадесет часа — помисли си д’Артанян. — Това трябва да е навик.“
Милейди му подаде ръка и той я целуна нежно.
„Трябва да се внимава — казваше си той, като си тръгваше и едва отговаряше на укорите на Кети. — Трябва да се внимава и да не бъдем глупави! Тази жена положително е голям злодей: да бъдем нащрек!“
VII
ТАЙНАТА НА МИЛЕДИ
Д’Артанян излезе от къщата, вместо да се качи веднага при Кети, въпреки настояванията на младото момиче по две причини: първо, защото по този начин избягваше укорите, обвиненията и молбите; второ — защото искаше да събере мислите си, а по възможност да проникне и в мислите на тази жена.
Най-ясното в цялата работа беше, че д’Артанян обичаше безумно милейди, а милейди никак не го обичаше. За миг д’Артанян разбра, че най-добре ще направи да се прибере в къщи и да напише на милейди дълго писмо, да й признае, че той и дьо Вард са били едно и също лице и следователно той не може да се заеме да убие дьо Вард, защото трябва да убие себе си. Но той беше подбуждан и от силно желание за мъст. Искаше да притежава тая жена под собственото си име и понеже му се струваше, че в тази мъст има сладост, не желаеше да се откаже по никакъв начин от нея.
Той обиколи пет-шест пъти площад Роаял, като на всеки десет крачки се обръщаше, за да погледне светлината, която прозираше през капаците на дома на милейди. Ясно беше, че младата жена не бързаше толкова да се прибере в стаята си, както първия път.
Най-после светлината изчезна.
С тая светлина угасна и последната нерешителност в сърцето на д’Артанян. Той си спомни подробностите от първата нощ и с туптящо сърце и пламнала глава влезе в къщата и се втурна в стаята на Кети.
Девойката, бледа като смъртник, цяла разтреперана, поиска да спре любимия си, но милейди, която се ослушваше, чу шума, вдигнат от д’Артанян. Тя отвори вратата.
— Елате — рече тя.
Във всичко това имаше такова невероятно безсрамие, такава безочлива дързост, че д’Артанян едва можеше да повярва това, което виждаше и чуваше. Сякаш беше забъркан в една от ония фантастични интриги, които са възможни само насън.
Но въпреки това той се спусна към милейди, подчинен на притегателната сила, която магнитът упражнява върху желязото.
Вратата след тях се затвори.
Кети също се спусна към вратата. Ревност, гняв, засегната гордост, с една дума, всички страсти, които бушуват в сърцето на една влюбена жена, я подтикваха да разкрие всичко. Но тя беше загубена, ако признаеше, че е взела участие в такава интрига, а освен това и д’Артанян щеше да бъде загубен за нея. Тази последна мисъл за любовта към него я накара да направи още една последна жертва.
А д’Артанян беше постигнал всички свои желания: не обичаха вече в него съперника, а сякаш обичаха него самия. Някакъв вътрешен глас му шепнеше, че той е само оръдие за мъст, което галят, докато извърши убийството, но гордостта, самолюбието, безумната страст заглушаваха тоя глас, задушаваха шепота. После нашият гасконец беше много самоуверен, както ни е известно, той се сравняваше с дьо Вард и се питаше защо в края на краищата да не обичат и него заради самия него.
И той се отдаде всецяло на моментните чувства. Милейди не беше вече жената с черните замисли, която за миг го беше ужасила, а пламенна и страстна любовница, отдала се всецяло на любовта, която сякаш и тя самата изпитваше. Близо два часа изминаха така.
Но страстите на двамата влюбени се успокоиха. Милейди, която нямаше същите подбуди като д’Артанян, за да забрави, първа се върна към действителността и попита младежа дали е измислил предварително някой предлог, за да извика на следния ден конт дьо Вард на дуел.
Но д’Артанян, чиито мисли бяха взели съвсем друга насока, се забрави като глупак и отвърна любезно, че вече е много късно да се мисли за дуели с шпаги.
Това безразличие към единствените интереси, които я занимаваха, ужаси милейди и въпросите й станаха по-настойчиви.
Тогава д’Артанян, който никога не беше мислил сериозно за този невъзможен дуел, поиска да промени разговора, но това не беше вече по силите му.
Милейди го задържа в границите, които беше начертала предварително с твърдия си ум и желязната си воля.
Д’Артанян помисли, че е много остроумен, като посъветва милейди да се откаже от страшните си намерения и да прости на дьо Вард.