Вече се беше почти разсъмнало.
Д’Артанян я задържа за пеньоара й от фин индийски плат, за да измоли прошка, но със силно и рязко движение тя се опита да се изкубне. Тогава батистата се скъса, като оголи раменете й и на едно от тия хубави, закръглени и бели рамене д’Артанян с неописуем ужас видя цвета на лилия, неизличимия цвяг, който налага опозоряващата ръка на палача.
— Боже мой! — извика д’Артанян, като пусна пеньоара. Той остана безмълвен, неподвижен, вцепенен на леглото. Но милейди разбра, че е разобличена, по ужаса на д’Артанян. Навярно той беше видял всичко: сега младежът знаеше тайната й, страшната тайна, която никой друг не знаеше, само той.
Тя се обърна, но не вече като разярена жена, а като ранена пантера.
— Ах, нещастнико! — извика тя. — Ти подло ме измами, а на това отгоре знаеш и тайната ми! Ти ще умреш!
И тя изтича до едно пъстро ковчеже, поставено на тоалетната й маса, отвори го с трескава и разтреперана ръка, извади малък кинжал със златна дръжка и остро и тънко острие и се хвърли с един скок към полуголия д’Артанян.
При все че момъкът, както ни е известно, беше храбър, той се ужаси от това разкривено лице, от тия страхотно разширени зеници, от бледите страни и кървавите устни; той отстъпи до стената, както би отстъпил пред змия, която пълзи към него, напипа случайно с мократа си от пот ръка своята шпага и я измъкна от ножницата.
Без да обръща внимание на шпагата, милейди се опита да се качи на леглото, за да го прободе, и се спря чак когато усети тънкото острие на шпагата на гърлото си.
Тогава се опита да улови шпагата с ръце, но д’Артанян я отклоняваше постоянно от ръцете й и като я поставяше ту пред очите, ту пред гърдите й, успя да се смъкне от леглото, като търсеше начин да отстъпи към вратата, която водеше към стаята на Кети.
През това време милейди се хвърляше върху него с яростни скокове и страшно ръмжеше.
Това приличаше вече на дуел и д’Артанян започна постепенно да се съвзема.
— Добре, хубавице, добре! — казваше той. — Успокойте се, за бога, или ще нарисувам втора лилия на прелестните ви страни!
— Подлец! Подлец! — ревеше милейди.
Но д’Артанян все още търсеше вратата и продължаваше да се отбранява.
При шума, който вдигаха — тя, като обръщаше мебелите, за да го стигне, а той, като се криеше зад тях, за да се защити от нея, — Кети отвори вратата. Д’Артанян, който непрестанно се изплъзваше, за да се приближи към вратата, беше само на три крачки от нея. С един скок той се хвърли от стаята на милейди в стаята на прислужничката и бърз като мълния затвори вратата и се облегна с цялата си тежест на нея, докато Кети дърпаше резетата.
Тогава милейди се опита да пробие преградата, която отделяше спалнята от стаята на прислужничката й, със сила, много по-голяма от силата на една жена. После, като се увери, че това е невъзможно, тя заудря вратата с кинжала и някои удари пробиха дървото.
Всеки удар бе придружен със страшно проклятие.
— Бързо, бързо, Кети — зашепна д’Артанян, след като сложиха резетата, — помогни ми да изляза от тая къща, защото, ако й дадем време да се опомни, ще заповяда на слугите да ме убият.
— Но вие не можете да излезете така — спря го Кети, — вие сте съвсем гол.
— Вярно — рече д’Артанян, който едва тогава забеляза в какво състояние се намира, — вярно. Облечи ме, както можеш, но бързо. Въпросът е на живот или смърт, разбираш ли!
Кети разбираше повече, отколкото трябва. В миг тя му надяна една рокля на цветчета, широка шапка и наметка: подаде му пантофи, в които той пъхна босите си крака, после го повлече по стъпалата. Тъкмо навреме — милейди беше вече звъняла и събудила целия дом. Вратарят отвори в момента, когато милейди, също полугола, крещеше на прозореца:
— Не отваряйте!
VIII
КАК АТОС, БЕЗ ДА СЕ ГРИЖИ, СИ НАМЕРИ ЕКИПИРОВКА
Младежът избяга, а тя продължаваше да го заплашва с безпомощно движение. Когато се скри от погледа й, милейди падна в безсъзнание в стаята си.
Д’Артанян бе така потресен, че без да иска да знае какво ще стане с Кети, премина тичешком половината Париж и се спря чак пред вратата на Атос. Душевното разстройство, ужасът, който го преследваше, виковете на някои патрули, които се спуснаха подире му, дюдюканията на някои минувачи които въпреки ранния час отиваха по работа, само ускориха тичането му.
Той прекоси двора, изкачи се на третия етаж и заблъска лудо вратата на Атос.
Отвори му Гримо с подпухнали от сън очи. Д’Артанян така връхлетя в стаята, че едва не го събори при влизането си.