Въпреки свойствената си мълчаливост този път нещастният слуга проговори.
— Хей, хей! — викна той. — Какво искаш, безсрамнице? Кого търсиш, повлекано?
Д’Артанян повдигна шапката и измъкна ръцете си изпод наметката. Като видя мустаците и голата шпага, нещастният Гримо разбра, че има работа с мъж.
Тогава помисли, че е някой убиец.
— Помощ! Помощ! Помощ! — развика се той.
— Млъкни, нещастнико! — обади се момъкът. — Аз съм, д’Артанян, не можеш ли да ме познаеш? Къде е господарят ти?
— Вие, господин д’Артанян — извика Гримо. — Невъзможно.
— Гримо — забеляза Атос, излязъл от стаята си по халат, струва ми се, че си позволявате да говорите.
— Ах, господине! То е…
— Мълчете!
Гримо се задоволи да посочи с пръст д’Артанян на господаря си.
Атос позна другаря си и колкото и равнодушен да беше, прихна да се смее. Това напълно се обясняваше със странната картина, която той видя: накривена шапка, дълга, влачеща се по земята пола, засукани ръкави и щръкнали от вълнение мустаци.
— Не се смейте, приятелю — извика д’Артанян. — За бога, не се смейте, защото няма нищо смешно, уверявам ви.
Той каза тези думи така сериозно и с такъв искрен ужас, че Атос веднага го улови за ръцете и извика:
— Да не сте ранен, приятелю? Колко сте бледен!
— Не, но ми се случи нещо страшно. Сам ли сте, Атос?
— Дявол да го вземе! Кой може да бъде по това време при мене?
— Добре, добре.
И д’Артанян влезе бързо в стаята на Атос.
— Е, говорете! — подкани го Атос, като затвори вратата и сложи резетата, за да не ги безпокоят. — Кралят ли е умрял? Да не сте убили господин кардинала? Съвсем сте променен. Хайде, хайде, кажете, защото наистина ще умра от безпокойство.
— Атос — започна д’Артанян, като смъкна женските си дрехи и остана само по риза, — пригответе се да чуете една невероятна, нечувана история.
— Облечете първо този халат — каза мускетарят на приятеля си.
Д’Артанян навлече халата, като пъхаше ръка в единия ръкав вместо в другия — беше все още развълнуван.
— Е? — запита Атос.
— Е — отвърна д’Артанян, като се наведе към ухото на Атос и сниши глас, — милейди е жигосана на рамото с цвят на лилия.
— Ах! — извика мускетарят, сякаш куршум прониза сърцето му.
— Слушайте — рече д’Артанян, — уверен ли сте, че другата наистина е умряла?
— Другата ли? — попита Атос с толкова глух глас, че Д’Артанян едва го чу.
— Да, онази, за която ми разказвахте един ден в Амиен. Атос изстена и отпусна глава на ръцете си.
— Тази — продължи д’Артанян — е двадесет и шест — двадесет и осем годишна жена.
— Руса, нали? — добави Атос.
— Да.
— Със светлосини, с чуден блясък очи, с черни вежди и ресници?
— Да.
— Висока, стройна? Няма един зъб до кучешкия в лявата страна.
— Да.
— Цветът на лилия е малък, червеникав и сякаш изтрит от помадите, с които го маже.
— Да.
— Но вие казвате, че е англичанка?
— Наричат я милейди, но може да е и французойка. Лорд Уинтър й е само девер.
— Искам да я видя, д’Артанян!
— Пазете се, Атос, пазете се! Вие сте искали да я убиете, тя е жена, която ще ви отвърне със същото и няма да ви изпусне.
— Няма да посмее да каже нищо, защото сама ще се издаде.
— Тя е способна на всичко! Виждали ли сте я някога разярена?
— Не — отвърна Атос.
— Тигрица! Пантера! Ах, драги Атос, боя се да не би да съм навлякъл и на двама ни страшно отмъщение!
Тогава д’Артанян разказа всичко — за безумния гняв на милейди и за заплахите, че ще го убие.
— Имате право и ви уверявам, че бих дал напразно живота си — каза Атос. — За щастие други ден ще напуснем Париж, ще отидем по всяка вероятност в Ла Рошел, а заминем ли веднъж…
— Тя ще ви последва на края на света, Атос, ако ви познае. Оставете я да излива омразата си само върху мене.
— Ах, драги мой! Какво от това, че ще ме убие! — възкликна Атос. — Да не мислите случайно, че аз държа на живота?
— Във всичко това се крие някаква страшна тайна, Атос! Тази жена е шпионин на кардинала, уверен съм в това.
— Пазете се в такъв случай. Ако кардиналът не се възхищава от вас след лондонския случай, то той много ви мрази. Но понеже в края на краищата не може да ви обвини открито в нищо, а гневът непременно трябва да се излее, особено когато е гняв на кардинала, пазете се! Когато излизате, не излизайте сам. Когато ядете, вземайте предпазни мерки. Пазете се, с една дума, от всичко, дори от сянката си.
— За щастие — додаде д’Артанян — остава ни само да доизчакаме спокойно други ден вечерта, а във войската се надявам, че ще трябва да се пазим само от врага.