— А дотогава — заяви Атос — аз се отказвам от своето доброволно затваряне в къщи и ще ви придружавам навсякъде: ако трябва да се върнете на улица Гробарска, ще дойда с вас.
— Но колкото и близо да е — забеляза д’Артанян, — аз не мога да се върна в такъв вид.
— Вярно — съгласи се Атос и позвъни. Влезе Гримо.
Атос му направи знак да отиде у д’Артанян и да донесе дрехи.
Гримо отвърна също със знак, че е разбрал много добре, и излезе.
— Да! Но това не допринася нищо за нашата екипировка, драги приятелю — каза Атос, — защото, ако се не лъжа, вие сте оставили всичките си дрехи у милейди, която навярно не ще се погрижи да ви ги върне. За щастие вие сте запазили сапфира.
— Сапфирът е ваш, драги ми Атос! Нали ми казахте, че той е семеен пръстен?
— Да, баща ми го е купил за две хиляди екю, както ми казваше някога. Той е бил един от сватбените подаръци, които е направил на майка ми, й е прекрасен. Майка ми го подари на мене, а аз, безумецът, вместо да пазя пръстена като светиня, го дадох на тая проклетница.
— Тогава, драги мой, вземете пръстена, разбирам, че трябва да държите на него.
— Аз да взема пръстена, след като е минал през ръцете на тая презряна жена! Никога! Този пръстен е опетнен, Д’Артанян!
— Продайте го тогава.
— Да продам диаманта, който съм получил от майка си! Да си призная, бих погледнал на това като на светотатство.
— Тогава заложете го, ще получите за него около хиляда екю. С тая сума ще посрещнете предоволно нуждите си, после, щом получите пари, ще го откупите и ще го приберете, изчистен от старите петна, защото вече ще е минал през ръцете на лихварите.
Атос се усмихна.
— Вие сте прекрасен другар, драги д’Артанян — рече той. — С вечната си веселост вие повдигате нещастните духове, изпаднали в униние. Добре! Да заложим тоя пръстен, но при едно условие!
— Какво?
— Петстотин екю за вас и петстотин екю за мене.
— Какво говорите, Атос! Аз нямам нужда и от четвъртината от тая сума, понеже съм гвардеец и като продам седлото, ще се сдобия с нея. Какво ми трябва? Един кон за Планше, нищо повече. После вие забравяте, че и аз имам пръстен.
— На който, ако се не лъжа, вие държите повече, отколкото аз на своя, поне тъй ми се струва.
— Да, защото в краен случай той може да ни избави не само от някое голямо затруднение, но и от някоя голяма опасност. Той е не само скъпоценен диамант, но и вълшебен талисман.
— Не ви разбирам, но вярвам в това, което ми казвате. Да се върнем към моя пръстен или по-скоро към вашия. Вие ще вземете половината сума, която ни дадат за него, инак ще го хвърля в Сена и съмнявам се дали някоя риба ще бъде така любезна да ни го върне като на Поликрат.
— Добре тогава! Приемам! — заяви д’Артанян.
В това време влезе Гримо, придружен от Планше. Разтревожен за господаря си и любопитен да узнае какво му се е случило, Планше беше използувал случая и сам носеше дрехите.
Д’Артанян се облече, Атос също. Когато и двамата бяха готови да излязат, Атос направи знак на Гримо, като че се прицелва. Гримо откачи веднага пушката си и се приготви да последва господаря си.
Стигнаха благополучно на улица Гробарска. Бонасийо беше на вратата и погледна подигравателно д’Артанян.
— Е, скъпи ми наемателю — каза той, — побързайте, една хубава девойка ви очаква горе, а жените, както знаете, не обичат, когато ги карат да чакат!
— Кети е — извика д’Артанян. И се спусна нагоре.
И наистина на площадката пред стаята му се бе сгушило до вратата бедното момиче, цялото разтреперано. Щом го забеляза, то извика:
— Вие ми обещахте да ме защитите, обещахте ми да ме спасите от нейния гняв. Не забравяйте, че вие ме погубихте!
— Да, разбира се, бъди спокойна, Кети — отвърна д’Артанян. — Но какво се случи след моето излизане?
— Отде да зная! — възкликна Кети. — На виковете, които тя нададе, изтичаха слугите. Беше се побъркала от гняв. Не остана проклятие, което да не избълва срещу вас. Тогава помислих — ще си спомни, че сте влезли в спалнята й през моята стая и ще разбере, че съм ви съучастница. Взех малкото пари, които имах, най-хубавите си дрехи и избягах.
— Бедно дете! Но какво да правя с тебе? В други ден заминавам.
— Каквото искате, благороднико, помогнете ми да избягам от Париж, да избягам от Франция.
— Не мога все пак да те взема със себе си при обсадата на Ла Рошел — възрази д’Артанян.
— Не, но можете да ме настаните в провинцията при някоя дама, която познавате. Във вашия край например.