Д’Артанян се изчерви.
— Е, господа! — рече момъкът. — Да видим какво иска от мене негово високопреосвещенство.
Д’Артанян разпечата писмото и прочете:
„Господин д’Артанян, кралски гвардеец от ротата на Де-з-Есар, се поканва да се яви в осем часа тая вечер в двореца на кардинала.
Ла Удиниер,
гвардейски капитан“
— Дявол да го вземе! — възкликна Атос. — Ето една среща, която е по-опасна от другата.
— Ще ида на втората среща след първата — заяви д’Артанян. — Едната е за седем часа, другата за осем. Ще има време за всичко.
— Хм! Аз не бих отишъл — намеси се Арамис. — Един благовъзпитан кавалер не може да не отиде на срещата, която му е определила дама, но един благоразумен благородник може да бъде извинен, че не е отишъл при негово високопреосвещенство, особено ако има известни причини да вярва, че не е поканен там, за да му бъдат поднесени поздравления.
— Аз съм на мнението на Арамис — заяви Портос.
— Господа — отвърна д’Артанян, — аз получих вече чрез господин дьо Кавоа такава покана от негово високопреосвещенство, пренебрегнах я и на другия ден ме сполетя голямо нещастие! Изчезна Констанс. Ще отида, каквото и да се случи.
— Щом сте решили — рече Атос, — вървете.
— Ами Бастилията? — запита Арамис.
— Ха! Вие ще ме измъкнете оттам — отговори д’Артанян.
— Разбира се — извикаха Портос и Арамис с такава чудна самоувереност, сякаш това беше най-лесното нещо, — разбира се, че ще ви измъкнем; но понеже ние трябва да заминем вдруги ден, то засега ще направите по-добре да не попадате в Бастилията.
— По-добре ще направим — предложи Атос — да не го оставяме тази вечер, всеки от нас да чака на една от вратите на двореца с трима мускетари зад гърба си и ако видим да излиза някоя закрита и малко подозрителна карета, да я нападнем. Отдавна не сме се сблъсквали с гвардейците на господин кардинала и господин дьо Тревил навярно мисли, че сме умрели.
— Атос — провикна се Арамис, — вие сте създаден само за пълководец! Какво ще кажете за плана, господа!
— Прекрасен е! — повториха в един глас младежите.
— Добре! — каза Портос. — Ще изтичам до казармите, ще предупредя другарите си да бъдат готови за осем часа, ще се срещнем на площада пред двореца на кардинала. В това време вие накарайте слугите да оседлаят конете.
— Но аз нямам кон — отвърна д’Артанян. — Ще отида да взема един от господин дьо Тревил.
— Излишно е — обади се Арамис, — ще вземете един от моите.
— Та колко коня имате? — запита д’Артанян.
— Три — отвърна усмихнат Арамис.
— Драги мой! — забеляза Атос. — Вие положително сте най-обезпеченият с коне поет във Франция и Навара.
— Слушайте, драги ми Арамис, вие сам няма да знаете какво да правите с трите коня, нали? Дори не разбирам защо сте купили три коня.
— Не, третия ми го доведе тая сутрин един слуга без ливрея, който не пожела да каже при кого служи, и ми заяви, че е получил заповед от господаря си…
— Или от господарката си — прекъсна го д’Артанян.
— Това не е от значение — рече Арамис, като се изчерви, — и ми заяви, казах, че е получил заповед от господарката си да остави този кон в конюшнята ми, без да ми каже кой го изпраща.
— Само на поетите могат да се случат такива неща — каза важно Атос.
— Добре! В такъв случай да направим друго — предложи д’Артанян. — Кой от двата коня ще вземете вие: този, който сте купили, или който са ви подарили?
— Безспорно този, който ми подариха. Вие разбирате, д’Артанян, че аз не мога да нанеса обида…
— На неизвестния дарител — продължи д’Артанян.
— Или на тайнствената дарителка — обади се Атос.
— Тогава конят, който сте купили, става излишен?
— Почти.
— Сам ли го избрахте?
— И то най-грижливо. Безопасността на ездача, както знаете, зависи едва ли не винаги от коня му!
— Добре! Отстъпете ми го за цената, на която сте го купили.
— Щях да ви го предложа, драги д’Артанян, и да ви дам пълната възможност да ми платите тази дреболия, когато можете.
— И колко струва той?
— Осемстотин ливри.
Ето ви четиридесет двойни пистола, драги ми приятелю — каза д’Артанян, като извади парите от джоба си, — зная, че с такива монети ви заплащат вашите поеми.
— Значи сте богат? — подметна Арамис.
— Богат, пребогат, драги мой!
И д’Артанян раздрънка в джоба си пистолите, които му бяха останали.