— Приятелю — рече сериозно Атос, — спомнете си, че само мъртвите не можем да срещнем тук, на земята. Ние и двамата знаем нещо по този въпрос, нали? И така, ако вашата любима е мъртва, ако жената, която видяхме преди малко, е била тя, рано или късно ще я срещнете. И може би, боже мой — добави той със свойствения си мрачен глас, — може би по-рано, отколкото сам желаете.
Удари седем и половина, каретата беше минала двадесетина минути след определения час. Приятелите на д’Артанян му напомниха, че има да прави и друго посещение, като му забелязаха, че още не е късно да се откаже от него.
Но д’Артанян беше упорит и любопитен. Той си бе наумил да отиде в двореца на кардинала и да узнае какво иска да му каже негово високопреосвещенство. Никой не можеше да го накара да измени решението си.
Стигнаха на улица Сент Оноре и на площада пред двореца на кардинала намериха свиканите дванадесет мускетари, които се разхождаха, докато чакаха другарите си. Едва сега им обясниха каква е работата.
Д’Артанян беше много известен в славния полк на кралските мускетари, където знаеха, че той ще заеме един ден мястото си; ето защо предварително гледаха на него като на другар и всеки на драго сърце прие да изпълни задачата, за която беше поканен. Освен това навярно ставаше дума да се изиграе някоя лоша шега на господин кардинала и на неговите хора, а тези достойни благородници бяха винаги готови за такива приключения.
Атос ги раздели на три групи, застана начело на едната, даде втората на Арамис и третата на Портос, после всяка група застана в засада срещу един от входовете на двореца.
Д’Артанян пък влезе храбро през главната врата.
При все че чувствуваше зад себе си здрава подкрепа, младежът не беше напълно спокоен, когато изкачваше едно по едно стъпалата на голямото стълбище. Държането му с милейди приличаше малко на предателство, а той подозираше, че съществуват политически връзки между тая жена и кардинала; освен това дьо Вард, когото той тъй зле нареди, беше един от привържениците на негово високопреосвещенство, а д’Артанян знаеше, че ако негово високопреосвещенство беше страшен за неприятелите си, той беше и силно привързан към приятелите си.
„Ако дьо Вард е разказал всичко на кардинала, а това едва ли подлежи на съмнение, и ако ме е познал, което е твърде възможно, аз трябва да се смятам почти за осъден — казваше си д’Артанян, като поклащаше глава. — Но защо е чакал до днес? Много просто, милейди се е оплакала от мене с оная лицемерна тъга, която толкова много й отива, и при това последно престъпление чашата е преляла.
За щастие — добави той — добрите ми приятели са долу и няма да оставят да бъда отвлечен, без да ме защитят. Но мускетарската рота на господин дьо Тревил не може да воюва сама с кардинала, който разполага със силите на цяла Франция и пред когото кралицата е безсилна, а кралят безволен. Д’Артанян, приятелю, ти си храбър, имаш превъзходни качества, но жените ще те погубят!“
Той беше стигнал до това печално заключение, когато влезе в преддверието. Предаде писмото на дежурния служител, който го въведе в чакалнята и изчезна навътре в двореца.
В чакалнята имаше пет-шест гвардейци на господин кардинала — понеже познаваха д’Артанян и знаеха, че той е ранил Жюсак, те го гледаха и се усмихваха със странна усмивка.
Д’Артанян взе тази усмивка за лошо предзнаменование; само че нашият гасконец не се плашеше лесно или по-скоро благодарение на голямата си гордост, присъща на хората от неговия край, той не показваше лесно какво става в душата му, когато това, което ставаше там, приличаше на страх. Той застана гордо пред господа гвардейците, изпъчи се и зачака. В държането му не липсваше величие.
Служителят се върна и направи знак на д’Артанян да го последва. На младежа се стори, че гвардейците го гледат как се отдалечава и си шушукат.
Той тръгна по един коридор, премина голям салон, влезе в някаква библиотека и попадна срещу един мъж, който бе седнал пред писалищна маса и пишеше.
Служителят го въведе и се оттегли, без да продума нито дума. Д’Артанян остана прав и започна да разглежда мъжа.
Отначало д’Артанян помисли, че има работа с някой съдия, който проучва делото му, но забеляза, че мъжът до писалищната маса пишеше или по-скоро поправяше редове с различна дължина и скандираше думите с пръсти; разбра, че се намира пред поет. След малко поетът затвори ръкописа си — на корицата пишеше: „«Мирам», трагедия в пет действия“ — и дигна глава.