— Млади момко — отговори Ришельо, — ако имам възможност да ви кажа още веднъж това, което ви казах днес, обещавам, че ще ви го кажа.
Последните думи на Ришельо изразяваха страшно съмнение, те ужасиха д’Артанян повече, отколкото ако го бяха заплашили, защото бяха предупреждение. И тъй, кардиналът искаше да го предпази от някакво нещастие, което го застрашаваше. Той отвори уста да отговори, но кардиналът то отпрати с едно едничко високомерно движение.
Д’Артанян излезе, но на вратата смелостта беше готова да му изневери и малко остана да се върне. Обаче сериозното и строго лице на Атос изникна пред погледа му: ако беше сключил с кардинала съюза, който той му предлагаше, Атос не би му подал вече ръка, би се отрекъл от него.
Тоя страх го задържа — толкова голямо е влиянието на действително силния характер върху всичко, което го заобикаля.
Д’Артанян слезе по същото стълбище, по което беше дошъл, и намери пред вратата Атос и четиримата мускетари. Те го чакаха и бяха започнали да се безпокоят. Д’Артанян ги успокои с една дума, а Планше изтича да предупреди другите постове, че е излишно да стоят повече на стража, тъй като господарят му е излязъл жив и здрав от двореца на кардинала.
Като се върнаха в жилището на Атос, Арамис и Портос запитаха кои са причините на тая странна среща, но д’Артанян им отговори само, че господин дьо Ришельо го е повикал, за да му предложи да постъпи в гвардията му с чин лейтенант, но той отказал.
— И добре сте направили — обадиха се в един глас Портос и Арамис.
Атос сериозно се замисли и не отвърна нищо. Но когато останаха сами, той каза:
— Вие сте постъпили, както трябваше да постъпите, д’Артанян, но може би сте сбъркали.
Д’Артанян въздъхна. Сякаш чу собствения си глас, скрит дълбоко в душата му, който му казваше, че го очакват големи нещастия.
Следващият ден мина в приготовления за заминаването. Д’Артанян отиде да се сбогува с господин дьо Тревил. Тогава още мислеха, че раздялата между гвардейците и мускетарите ще бъде временна, тъй като този ден кралят беше свикал парламента и трябваше да замине на следния ден. Затова господин дьо Тревил се задоволи само да попита д’Артанян дали има нужда от него, но д’Артанян отвърна гордо, че има всичко, каквото му е необходимо.
През нощта се събраха всички приятели от гвардейската рота на господин Де-з-Есар и от мускетарската рота на господин дьо Тревил, които си дружаха. Разделяха се, за да се видят пак, когато бъде богу угодно и ако бъде богу угодно. Прекараха нощта много бурно, защото, както би могъл да си представи човек, в такива случаи крайната загриженост може да се победи само с крайно безгрижие.
На другия ден при първия звук на тръбите приятелите се разделиха: мускетарите изтичаха в дома на господин дьо Тревил, а гвардейците в дома на господин Де-з-Есар. Всеки капитан заведе веднага ротата си Лувър, където кралят правеше преглед на войските.
Кралят беше тъжен и изглеждаше болен, което му придаваше по-малко високомерен вид. И наистина вечерта го втресло в парламента през време на съвещанието. Но той беше твърдо решен да замине още същата вечер и въпреки забележките относно здравето му поиска да направи прегледа на войските, надявайки се, че с това усилие на волята ще победи болестта, която започваше да го овладява.
След прегледа гвардейците тръгнаха на поход, а мускетарите трябваше да тръгнат със самия крал. Това даде възможност на Портос да обиколи с блестящите си доспехи улица Мечкарска.
Прокуроршата го видя в новата униформа, яхнал хубавия си кон. Тя обичаше много Портос и не можеше да го остави да замине така; направи му знак да слезе от коня и да се качи при нея. Портос беше великолепен; шпорите му звънтяха, бронята му блестеше, шпагата му гордо се удряше в краката. Този път писарите и не помислиха да се смеят, толкова войнствен изглеждаше той.
Мускетарят бе въведен при господин Кокнар и сивите очички блеснаха от гняв, като видяха братовчеда си да блести цял в ново. Само едно нещо го утешаваше вътрешно — навсякъде говореха, че походът ще бъде суров и той се надяваше тайничко, в дъното на душата си, че Портос ще бъде убит в боя.
Портос поднесе уваженията си на господин Кокнар и се сбогува с него. Господин Кокнар му пожела блестящи успехи. А госпожа Кокнар не можеше да сдържи сълзите си; но скръбта й не бе изтълкувана зле, тъй като знаеха, че е силно привързана към роднините си, заради които винаги бе имала жестоки кавги с мъжа си.
Истинската раздяла стана в стаята на госпожа Кокнар: покъртителна раздяла.