От това следва, че истинският залог в тая игра, която двете най-могъщи кралства разиграваха само за угодата на двама влюбени мъже, беше един обикновен поглед на Ана Австрийска.
Отначало предимство имаше Бъкингамският дук: пристигнал неочаквано срещу остров Ре с деветдесет кораба и двадесетина хиляди войници, той изненада конт дьо Тоарак, който командуваше в острова от името на краля; след кръвопролитна битка той стъпи на острова.
Да споменем между другото, че в тази битка загина барон дьо Шантал; барон дьо Шантал остави сираче осемнадесет месечно момиченце.
Това момиченце стана след време мадам дьо Севинье. Конт дьо Тоарак се оттегли с гарнизона си в крепостта Сен Мартен и хвърли стотина души в едно малко укрепление, наречено укрепление Ла Пред.
Това събитие накара кардинала да побърза и докато кралят и той успеят да заминат и да застанат начело на обсадата на Ла Рошел, както беше решено, той изпрати брата на краля да ръководи първите военни действия и нареди да се струпат на бойното поле всички войски, с които разполагаше. В този челен отряд беше и нашият приятел д’Артанян. Кралят, както казахме, трябваше да замине веднага след заседанието в парламента; като свърши заседанието, на 23 юни, почувствува, че го тресе: въпреки това той замина, но тъй като положението му се влоши, бе принуден да се спре във Вилероа.
Но където спираше кралят, спираха и мускетарите. Ето защо д’Артанян, който беше само гвардеец, бе разделен макар и временно, от добрите си приятели Атос, Портос и Арамис; тази раздяла, която му беше само неприятна, положително би се обърнала в сериозно безпокойство, ако можеше да предвиди с какви незнайни опасности е заобиколен.
Въпреки всичко той стигна благополучно в лагера, разположен пред Ла Рошел, на 10 септември 1627 година.
Положението не беше се изменило; Бъкингамският дук и неговите англичани, господари на остров Ре, продължаваха безуспешно да обсаждат крепостта Сен Мартен и укреплението Ла Пред, а военните действия с Ла Рошел бяха започнали преди два-три дни по повод на едно укрепление, което д’Ангулем бе издигнал край града.
Гвардейците начело с господин Де-з-Есар се разположиха във Францисканския манастир.
Д’Артанян, както знаем, погълнат от стремежа да стане мускетар, рядко дружеше със своите другари; и той се оказа сам и отдаден на мислите си.
Мислите му не бяха весели: през двете години, откакто се намираше в Париж, той се беше месил в обществения живот; в частния си живот не бе направил голяма крачка — нито в любовта, нито в попрището.
В любовта — единствената жена, която бе обичал, беше госпожа Бонасийо, а госпожа Бонасийо бе изчезнала и той не можа да открие какво е станало с нея.
В попрището — той, незначителният, беше станал враг на кардинала, с други думи, на човека, пред когото трепереха най-високопоставените личности в кралството, като започнем от краля.
Този човек можеше да го смаже и все пак не направи това: за един проницателен ум като д’Артаняновия това снизхождение беше прозорче, през което той поглеждаше в едно по-добро бъдеще.
После си беше спечелил и друг враг, за когото мислеше, че не е толкова опасен; но чувствуваше несъзнателно, че не бива да го подценява: този враг беше милейди.
В замяна на всичко това бе придобил закрилата и благосклонността на кралицата, но благосклонността на кралицата по това време беше нов повод за преследвания; а закрилата й, както е известно, много зле закриляше: доказателство за това бяха Шале и госпожа Бонасийо.
Единствената му истинска придобивка през цялото това време беше диамантът за пет-шест хиляди ливри, който носеше на пръста си; но този диамант — в честолюбивите си стремежи д’Артанян искаше да го запази, за да може един ден да му послужи като отличителен знак пред кралицата, — този диамант, с който не можеше да се раздели сега, не струваше повече от камъчетата, които тъпчеше с крака.
Казваме камъчета, които тъпчеше, защото д’Артанян размишляваше по тези въпроси, като се разхождаше самотен по един живописен малък път, който водеше от лагера за селото Ангутен; но погълнат от тези мисли, той беше се отдалечил от лагера повече, отколкото предполагаше. Денят вече преваляше и на него му се стори, че зад един плет блести при последните лъчи на залязващото слънце дуло на пушка.