— Четирима доброволци, готови да дойдат с мене на смърт! — викна д’Артанян, като дигна шпагата си.
Двама негови другари гвардейци излязоха веднага напред, към тях се присъединиха двама войници и числото се попълни. Д’Артанян отказа на всички други, понеже не искаше да пренебрегне тия, които се бяха отзовали първи.
Не се знаеше дали след превземането на укреплението ларошелци го бяха опразнили, или бяха оставили там войска; затова посоченото място трябваше да се разгледа доста отблизо и да се провери тая работа.
Д’Артанян тръгна с четиримата си другари покрай окопа: двамата гвардейци вървяха до него, а войниците идеха след тях.
Така стигнаха, като се прикриваха зад каменните стени на окопа, на стотина крачки от укреплението. Там д’Артанян се обърна и видя, че двамата войници бяха изчезнали.
Той помисли, че са се изплашили и са останали назад, и продължи да напредва.
При завоя на окопа се намираха на шестдесет крачки от укреплението.
Не се виждаше никой и укреплението изглеждаше изоставено.
Тримата храбреци обмислиха дали да продължат напред, когато изведнъж ивица дим опаса каменния исполин и десетина куршума изсвириха край д’Артанян и двамата му другари.
Узнаха, каквото искаха да узнаят — укреплението беше охранявано. Да останат по-дълго време на това опасно място, щеше да бъде излишна непредпазливост; д’Артанян и двамата гвардейци се обърнаха и започнаха отстъпление, което приличаше на бягство.
Като стигнаха ъгъла на окопа, който щеше да им послужи за прикритие, единият гвардеец падна: куршум го беше пронизал в гърдите. Другият, който беше жив и здрав, продължи да бяга към лагера.
Д’Артанян не искаше да изостави така другаря си и се наведе над него, за да го дигне и му помогне да се приберат при своите; но в този миг екнаха два изстрела: един куршум разби черепа на ранения вече гвардеец, а другият прелетя на два пръста от д’Артанян и се сплеска о скалата.
Младежът веднага се обърна, защото тия изстрели не можеха да идват от укреплението, което се закриваше от завоя на окопа. Мисълта за двамата войници, които го бяха изоставили, му мина през ума и той си спомни за убийците преди два дни; но този път реши да узнае всичко, затова падна върху трупа на приятеля си, сякаш беше мъртъв.
Веднага видя, че две глави се надигат над едно изоставено укрепление, което се намираше на тридесетина крачки от него; бяха двамата войници. Д’Артанян не се беше излъгал: двамата мъже го бяха последвали само за да го убият, като се надяваха, че смъртта на младежа ще бъде приписана на неприятеля.
Но понеже той можеше да бъде само ранен и да издаде престъплението им, приближиха се, за да го доубият; за щастие, измамени от хитростта на д’Артанян, не се постараха да си напълнят пушките.
Когато стигнаха на десетина крачки от него, д’Артанян, който при падането гледаше да не изпусне шпагата си, стана изведнъж и с един скок се намери пред тях.
Убийците разбраха, че ако побягнат към лагера, без да убият д’Артанян, той ще ги издаде, и първата им мисъл бе да преминат към неприятеля. Единият хвана пушката си за цевта и я размаха като боздуган: той замахна да удари жестоко д’Артанян, който отбягна удара, като отскочи настрани; но с това движение даде път на убиеца, който се спусна веднага към укреплението. Понеже ларошелците, които го охраняваха, не знаеха с каква цел този човек отива към тях, стреляха и той падна, ударен от куршум, който му строши рамото.
В това време д’Артанян се хвърли върху втория войник и го нападна с шпагата си; борбата не трая дълго, тъй като нещастникът можеше да се брани само с празната си пушка; шпагата на гвардееца се плъзна по дулото на излишното вече оръжие и прониза бедрото на убиеца, който падна. Д’Артанян веднага опря острието на шпагата си на гърлото му.
— О! Не ме убивайте! — извика убиецът. — Милост, милост, господин офицер! Ще ви разкажа всичко.
— Тайната ти струва ли си поне труда да ти запазя живота? — запита младежът, като се сдържа да не го убие.
— Да, ако смятате, че животът има значение за човек, който е двадесет и две годишен като вас и може да постигне всичко, когато е хубав и храбър като вас.
— Нещастнико — подкани го д’Артанян, — хайде говори бързо, кой ти поръча да ме убиеш?
— Една жена, която не познавам, но която наричаха милейди.
— Но щом не познаваш тая жена, откъде знаеш името й?
— Приятелят ми я познаваше и той я наричаше така, тя имаше работа с него, а не с мене; дори в джоба му има писмо от нея, което трябва да е от голямо значение за вас, ако се съди по това, което съм го чувал да казва.