Но освен това той разбра с истинско чувство на радост, че кралицата най-после беше открила затвора, където бедната госпожа Бонасийо изкупваше своята преданост, и я беше освободила. Тогава писмото от младата жена и минаването й по пътя за Шайо, което приличаше на видение, му станаха ясни.
Сега, както беше предвидил Атос, госпожа Бонасийо можеше да се намери, а манастирите не бяха непристъпни.
Тази мисъл изпълни с милосърдие сърцето на д’Артанян. Той се обърна към ранения, който следеше тревожно всяка промяна на лицето му, и му подаде ръка:
— Хайде — каза му той, — не искам да те оставя така. Опри се на мене и да се върнем в лагера.
— Да — рече раненият, който едва можеше да повярва на такова великодушие, — но не за да ме обесят, нали?
— Дадох ти дума — успокои го д’Артанян, — за втори път ти подарявам живота.
Раненият се свлече на колене и целуна пак краката на своя спасител, но д’Артанян, който нямаше вече никаква причина да стои толкова близо до врага, сам сложи край на тези прояви на благодарност.
Гвардеецът, който се беше върнал след първата стрелба, бе съобщил, че четиримата му приятели са мъртви. Затова в полка останаха много изненадани и много се зарадваха, когато видяха, че момъкът се връща жив и здрав.
Д’Артанян обясни раната от шпагата на своя другар с някакво нападение, което измисли. Той разказа за смъртта на другия войник и за опасностите, на които бяха изложени. Този разказ истински го прослави. В армията говориха през целия ден за това разузнаване, а Орлеанският дук поръча да го поздравят.
Понеже всяко добро дело носи в себе си награда, последицата от доброто дело на д’Артанян бе, че той си възвърна спокойствието, което беше изгубил. И наистина д’Артанян мислеше, че може да бъде спокоен, понеже единият от двамата му врагове беше убит, а другият му бе станал предан.
Това спокойствие доказваше само едно — че д’Артанян не познаваше още милейди.
XII
АНЖУЙСКОТО ВИНО
След почти отчайващи вести за краля из лагера почна да се пръска слух за неговото оздравяване и понеже той имаше голямо желание да пристигне лично на обсадата, говореше се, че веднага щом бъде в състояние да язди, ще тръгне на път.
През това време Орлеанският дук, който знаеше, че ако не днес, утре ще бъде сменен от поста командуващ армията било от дук д’Ангулем, било от Басомпиер или Шомберг, които си оспорваха командуването, не правеше почти нищо, пилееше времето в проучвания и не смееше да се хвърли в решителни действия, за да изгони англичаните от остров Ре, където те продължаваха да обсаждат крепостта Сен Мартен и укреплението Ла Пред, докато французите от своя страна обсаждаха Ла Рошел.
Д’Артанян, както казахме, беше станал по-спокоен, както се случва винаги след преживяна опасност и когато опасността изглежда, че е изчезнала. Безпокоеше го само едно — че няма никакви известия от приятелите си.
Но една сутрин в началото на месец ноември той получи писмо, което му обясни всичко. Писмото бе написано във Вилероа:
„Господин д’Артанян,
Господата Атос, Портос и Арамис, след като прекараха добре при мене и доста се повеселиха, дигнаха толкова голям шум, че комендантът на замъка, много строг човек, ги задържа за няколко дни под стража. Но аз изпълнявам техните заповеди и ви изпращам дванадесет бутилки от моето анжуйско вино, което много им хареса: те искат да пиете за тяхно здраве от любимото им вино.
Съм и оставам с най-дълбоки почитания.
Ваш смирен и покорен слуга
Годо, кръчмар на господа мускетарите.“
— Прекрасно! — извика д’Артанян. — Те мислят за мене в своите развлечения, както аз мислех за тях в своята неволя. Разбира се, че ще пия за тяхно здраве, и то от все сърце, но няма да пия сам.
И д’Артанян изтича при двамата гвардейци, с които се беше сближил повече, отколкото с другите, за да ги покани да пият с него от хубавото анжуйско винце, пристигнало от Вилероа. Единият гвардеец беше поканен някъде същата вечер, а другият — за следната вечер, затова определиха да се съберат в други ден.
Като се прибра, д’Артанян изпрати дванадесетте бутилки в лавката на гвардейците, като поръча да ги пазят грижливо; после в тържествения ден, понеже обядът беше назначен в дванадесет часа, д’Артанян изпрати Планше още в девет часа да приготви всичко.
Планше, много горд, че е стигнал до почетното звание домакин, реши да се прояви както трябва. За целта той взе за помощник слугата на един от гостите на господаря си, наречен Фуро, и оня мним войник, който беше поискал да убие д’Артанян и който, понеже не принадлежеше към никоя част, бе постъпил на служба при д’Артанян, или по-скоро при Планше, след като д’Артанян му беше спасил живота.