Благодарствени молебени бяха отслужени в лагера, а после в цяла Франция.
И така, кардиналът имаше възможност да продължава обсадата, без да има поне временно никаква опасност от англичаните.
Един куриер на Бъкингамския дук, Монтегю, бе пленен и от него научиха, че е образуван съюз между Австрия, Испания, Англия и Лотарингия.
Този съюз бе насочен срещу Франция.
Освен това в квартирата на Бъкингам, която той бе принуден да напусне по-бързо, отколкото предполагаше, намериха книжа, които потвърждаваха съществуването на тоя съюз и които, както уверява кардиналът в своите „Мемоари“, злепоставяли много госпожа дьо Шеврьоз, а следователно и кралицата.
Цялата отговорност падаше върху кардинала, защото всеки пълновластен министър е отговорен. И всички сили на разностранния му ум бяха напрегнати денем и нощем, за да долавя и най-малкия шум, който се дигаше в някое от великите европейски кралства.
Кардиналът познаваше енергията и най-вече омразата на Бъкингам. Ако съюзът, който застрашаваше Франция, възтържествуваше, цялото му влияние щеше да бъде загубено: испанската политика и австрийската политика имаха свои представители в лувърския кабинет, където засега имаха само привърженици. Той, Ришельо, френският министър, в пълния смисъл на думата френски министър, щеше да бъде загубен. Кралят, както му се покоряваше като дете, го мразеше, както дете мрази учителя си, и щеше да го предостави на личната мъст на брат си и на кралицата. Той щеше да бъде загубен, а може би и Франция с него. Трябваше да предотврати всичко това.
И куриери, които се увеличаваха непрестанно, дохождаха един след друг денем и нощем в малката къщичка до моста Ла Пиер, където беше резиденцията на кардинала.
Те бяха монаси, които носеха толкова неумело расото, та от пръв поглед личеше, че са от войнствуващата църква. Жени, малко стеснени в пажовските си костюми — закръглените им форми не можеха да се скрият дори под широките гънки, и накрая селяни с почернени ръце, но със стройни нозе — отдалеч личеше, че са благородници.
Освен това имаше и други, малко неприятни посещения, защото на два-три пъти се пусна слух, че кардиналът без малко е щял да бъде убит.
Вярно, че враговете на негово високопреосвещенство казваха, че той сам си наемал несръчни убийци, за да може, когато се наложи, да прибегне към насилствени мерки, но не бива да се вярва нито това, което говорят министрите, нито онова, което говорят враговете им.
Това не пречеше на кардинала, чиято лична храброст не беше оспорвана и от най-ожесточените му порицатели, да излиза често нощем било за да предаде важни заповеди на дук д’Ангулем, било за да се посъветва с краля, било за да преговаря с някой пратеник, когото не искаше да допуснат в къщата му.
От друга страна, мускетарите, които нямаха кой знае каква работа в обсадата, се ползуваха с доста голяма свобода и водеха весел живот. Това им беше по-лесно, особено на нашите трима другари, които бяха приятели на господин дьо Тревил и лесно вземаха от него специални разрешения да закъсняват и да остават след определения час.
Една вечер, когато д’Артанян беше на караул в окопа и не можеше да ги придружи, Атос, Портос и Арамис, възседнали бойните си коне, обвити в походните си мантии, с ръце върху пистолетите, се връщаха от една кръчма, която Атос беше открил преди два дни на пътя за Ла Жари и която се наричаше „Червеният гълъбарник“. Те вървяха по пътя, който водеше към лагера, и бяха, както казахме, нащрек, понеже се страхуваха от засада. На около четвърт левга от селото Боанар им се стори, че чуват конски тропот, който приближаваше към тях. Веднага и тримата се спряха, сбрани един до друг, и зачакаха, застанали насред пътя. След миг, тъй като луната тъкмо излизаше от облак, видяха на завоя на пътя двама конници, които, щом ги забелязаха, също се спряха и сякаш обмисляха дали да продължат пътя си, или да се върнат назад. Това колебание поусъмни тримата приятели. Атос пристъпи няколко крачки напред и извика твърдо: