— Господин дьо Бюзиньи — запита Атос, — искате ли да сверите часовника си с моя или ще ми позволите аз да сверя своя часовник с вашия?
— С удоволствие, господине! — отвърна кавалеристът, като извади от джобчето си много хубав часовник, украсен с диаманти. — Седем и половина — добави той.
— Седем и тридесет и пет — каза Атос. — Ще знаем, че моят часовник е с пет минути по-напред от вашия.
И като се поклониха на смаяните присъствуващи, четиримата младежи тръгнаха към укреплението Сен Жерве, последвани от Гримо, който носеше кошницата, без да знае къде отива, но в безропотното си послушание, с което беше свикнал при Атос, не мислеше и да пита.
Докато бяха в границите на лагера, четиримата приятели не размениха нито дума; впрочем след тях вървяха любопитни, които знаеха за сключения облог и искаха да видят как ще се справят. Но щом излязоха извън чертата на окопите около лагера и се намериха на открито, д’Артанян, който изобщо не знаеше за какво става дума, реши, че е време да поиска обяснение.
— А сега, скъпи Атос — попита той, — ще бъдете ли така добър да ми кажете, къде отиваме?
— Нали виждате — рече Атос, — отиваме в укреплението.
— Но какво ще правим там?
— Знаете много добре, че отиваме да закусим.
— Но защо не закусихте у „Безбожника“?
— Защото имаме да си кажем много важни неща, а ни беше невъзможно да говорим и пет минути в кръчмата сред тия натрапници, които влизат, излизат, кланят се и повеждат разговор: там поне — продължи Атос, като посочи укреплението — няма да ни безпокоят.
— Струва ми се — поде д’Артанян с известна предпазливост, която така добре и така непринудено се съчетаваше с изключителната му храброст, — струва ми се, че можехме да намерим някое уединено място сред дюните край морето.
— Където щяха да ни видят, че разговаряме четирима и след четвърт час кардиналът щеше да бъде предупреден от шпионите си, че имаме съвещание.
— Да — обади се Арамис, — Атос има право.
— Да имаше пустиня, нямаше да бъде зле — забеляза Портос, — но де да я намерим.
— Няма пустиня, дето птица да не литне над главата, риба да не скочи над водата и заек да не излезе от дупката си, а аз мисля, че птиците, рибите, зайците, всичко е станало шпионин на кардинала. И така по-добре е да продължим начинанието си, от което вече не можем да се откажем, без да се посрамим. Ние сключихме облог, облог, който не можеше да бъде преднамерен, и аз съм уверен, че никой не може да отгатне истинската му причина; за да спечелим, ще прекараме един час в укреплението. Или ще ни нападнат, или няма да ни нападнат. Ако не ни нападнат, ще имаме достатъчно време да си поговорим и никой няма да ни чуе, защото аз отговарям, че стените на това укрепление нямат уши; ако ни нападнат, ще поговорим все пак за нашите работи, а освен това, като се браним, ще се покрием със слава. Виждате добре, че всичко е в наша полза.
— Да — каза д’Артанян, — но положително ще получим някой куршум.
— Е, драги мой! — рече Атос. — Знаете много добре, че най-опасните куршуми не идат от врага.
— Струва ми се, че при такъв поход трябваше да вземем поне пушките си.
— Вие сте глупак, приятелю Портос. Защо да мъкнем излишен товар?
— Не намирам за излишно, когато съм срещу врага, да имам добра пушка, дванадесет патрона и рог с барут.
— Добре! — съгласи се Атос. — Но не чухте ли какво каза д’Артанян?
— Какво каза д’Артанян? — запита Портос.
— Д’Артанян каза, че в нощната атака са убити осем-десет французи и толкова ларошелци.
— После?
— Нямали са време да ги оберат, нали, тъй като в това време са имали по-важна работа?
— Е и?
— И! Ще намерим пушките им, роговете с барут и патроните и вместо четири пушки и дванадесет патрона ще имаме петнадесетина пушки и възможността да стреляме стотина пъти.
— О, Атос! — извика Арамис — Ти си наистина велик човек.
Портос кимна в знак на съгласие.
Само д’Артанян не изглеждаше убеден.
Гримо навярно споделяше опасенията на момъка, защото като видя, че продължават да вървят към укреплението, нещо, в което дотогава той се съмняваше, дръпна господаря си за дрехата.
— Къде отиваме? — запита той с движение. Атос му посочи укреплението.
— Но — продължи със същия език безмълвният Гримо — кожата си ще оставим там.
Атос дигна нагоре очи и посочи към небето. Гримо остави кошницата на земята и седна, като поклащаше глава.
Атос измъкна пистолет от пояса си, провери дали е добре зареден, сложи пръст на спусъка и приближи дулото до ухото на Гримо.