Гримо скочи веднага на крака като на пружина. Тогава Атос му даде знак да вземе кошницата и да тръгне напред.
Гримо се подчини.
Единственото нещо, което спечели Гримо от тая кратка пантомима, беше, че премина от ариергарда в авангарда.
Като стигнаха до укреплението, четиримата приятели се обърнаха.
Повече от триста войника от всички родове оръжие се бяха струпали на вратата на лагера, а настрани можеше да се различат господин дьо Бюзиньи, драгунът, швейцарецът и четвъртият участник в облога, които се бяха уединили в отделна група.
Атос свали шапка, сложи я на върха на шпагата си и я размаха във въздуха.
Всички зрители отвърнаха на поздрава му, като придружиха тази учтивост с мощно „ура“, което стигна до тях.
После и четиримата изчезнаха в укреплението, където Гримо беше влязъл преди тях.
XVII
СЪВЕТЪТ НА МУСКЕТАРИТЕ
Както беше предвидил Атос, в укреплението имаше само десетина мъртъвци, колкото французи, толкова и ларошелци.
— Господа — започна Атос, който беше поел командуването на похода, — докато Гримо нарежда масата, да приберем пушките и патроните. Всъщност през това време можем и да си говорим. Тия господа — добави той, като посочи мъртъвците — не ни слушат.
— Но ние можем все пак да ги хвърлим в рова — забеляза Портос, — след като се уверим, че няма нищо в джобовете им.
— Да — рече Атос, — това е работа на Гримо.
— Добре тогава — съгласи се д’Артанян, — Гримо да ги претърси и да ги изхвърли.
— В никакъв случай — възрази Атос, — те могат да ни послужат.
— Тия мъртъвци ли могат да ни послужат? — попита Портос. — Ха! Ти полудяваш, драги приятелю.
— Не съдете прибързано — казват евангелието и господин кардиналът — отвърна Атос. — Колко са пушките, господа?
— Дванадесет — отговори Арамис.
— А патроните?
— Стотина.
— Точно толкова ни трябват. Да напълним пушките. Четиримата мускетари се заловиха за работа. Когато пълнеха последната пушка, Гримо им даде знак, че закуската е сложена.
Атос отговори пак със знак, че това е добре, и посочи на Гримо някаква куличка. Той разбра, че трябва да застане там на пост. Само че за да смекчи досадата от службата. Атос му позволи да вземе един хляб, две пържоли и бутилка вино.
— А сега да седнем на масата — предложи Атос. Четиримата приятели седнаха на земята, скръстили крака като турците или като шивачите.
— Така — каза д’Артанян. — Сега вече няма защо да се боиш, че могат да те чуят, и надявам се, ще споделиш с нас тайната си.
— Мисля, че ви доставям едновременно и удоволствие, и слава, господа — подзе Атос. — Накарах ви да направите чудесна разходка; ето една от най-вкусните закуски, а там, ако погледнете през бойниците, ще видите петстотин души, които ни смятат за безумци или за герои — два вида глупци, които доста си приличат.
— Но тайната? — запита д’Артанян.
— Тайната — заяви Атос — се състои в това, че видях снощи милейди.
Д’Артанян поднасяше чашата към устните си, но като чу „милейди“, ръката му така силно затрепера, че той я остави на земята, за да не разлее виното.
— Ти си видял своята же…
— Шт, тихо! — прекъсна го Атос. — Вие забравяте, драги мой, че тези господа не са посветени като вас в семейните ми тайни. Видях милейди.
— Къде? — запита д’Артанян.
— На около две левги оттук, в кръчмата „Червеният гълъбарник“.
— В такъв случай аз съм загубен — рече д’Артанян.
— Не, още не напълно — продължи Атос, — защото сега тя трябва да е напуснала френския бряг.
Д’Артанян си отдъхна.
— Но в края на краищата коя е тази милейди? — запита Портос.
— Една прелестна жена — отвърна Атос, като опита чаша пенливо вино. — Проклет кръчмар! — извика той. — Дал ни е анжуйско вино вместо шампанско и мисли, че ще се уловим на тая въдица! Да — продължи той, — прелестна жена, която била благосклонна към нашия приятел д’Артанян, а той й направил не зная каква мръсотия, за която тя преди месец се опитала да му отмъсти, като изпратила убийци, преди осем дни се опитала да го отрови, а вчера поиска главата му от кардинала.
— Как! Нима поиска главата ми от кардинала? — извика д’Артанян, пребледнял от страх.
— Да, това е вярно като светото писание — потвърди Портос. — Чух го с двете си уши.
— Аз също — обади се Арамис.
— Тогава — додаде д’Артанян, като отпусна отчаяно ръка излишно е да се боря повече. — По-добре да си пръсна черепа и всичко да се свърши.