— Това е последната глупост, която трябва да се направи — каза Атос, — като се има предвид, че само тя е непоправима.
— Но аз никога няма да се избавя, докато имам такива врагове — въздъхна д’Артанян. — Първо — моя непознат от Мьон, после дьо Вард, на когото нанесох три рани, после милейди, чиято тайна разкрих, и накрая кардинала, на когото попречих да си отмъсти.
— Добре — рече Атос, — стават всичко четирима, а и ние сме четирима, един срещу един. Дявол да го вземе, ако съдим по знаците, които ни прави Гримо, ще си имаме работа с доста хора! Какво има, Гримо? — запита Атос. — Предвид тежкото положение, разрешавам ви да говорите, приятелю; но бъдете кратък, моля ви. Какво видяхте?
— Отряд.
— От колко души?
— От двадесет. — Какви са?
— Шестнадесет пионери и четирима войници. — На какво разстояние са оттук?
— На петстотин крачки.
— Добре, имаме време да доядем тази кокошка и да изпием чаша вино за твое здраве, д’Артанян!
— За твое здраве! — повториха Портос и Арамис.
— Е добре, за мое здраве! Макар да не вярвам, че вашите пожелания ще ми принесат голяма полза.
— Ами! — провикна се Атос. — Аллах е велик, както казват поклонниците на Мохамед, и бъдещето е в негови ръце.
После, като допи виното и остави чашата до себе си, Атос стана безгрижно, взе първата пушка, която му попадна, и се приближи до една бойница.
Портос, Арамис и д’Артанян направиха същото. А Гримо получи заповед да застане зад четиримата приятели, да им пълни пушките.
След миг се зададе отрядът. Той се движеше край някакъв тесен окоп, който служеше за връзка между укреплението и града.
— Дявол да го вземе! — извика Атос. — Не си струваше труда да се безпокоим за двадесетина хлапаци, въоръжени с кирки, мотики и лопати. Достатъчно беше Гримо да им махне с ръка да си отидат и те щяха да ни оставят на мира, уверен съм в това.
— Съмнявам се — отвърна д’Артанян, — защото настъпват доста решително насам. Освен това с работниците има и четирима войници и един началник, въоръжени с пушки.
— То е, защото не са ни видели — поясни Атос.
— Повярвайте! — добави Арамис. — Признавам си, отвратително ми е да стрелям по тези нещастни граждани.
— Лош свещеник — смъмра го Портос, — съжалява еретиците!
— Наистина — съгласи се Атос, — Арамис има право, ще ги предупредя.
— Какво правите, дявол да го вземе? — извика д’Артанян. — Ще ви застрелят, драги мой.
Но Атос не обърна никакво внимание на предупреждението и с пушка в едната ръка, с шапка в другата се изкачи до дупката, пробита в стената.
— Господа — обърна се той към войниците и работниците, които, изненадани от неговото появяване, се спряха на петдесетина крачки от укреплението. Той им се поклони вежливо. — Господа, ние, аз и няколко мои приятели, тъкмо закусваме в укреплението. Знаете, че няма нищо по-неприятно от това, да те безпокоят, когато закусваш, и ви молим, ако имате належаща работа тук, да почакате да завършим закуската си и да минете по-късно, ако, разбира се, не ви обхване спасителното желание да напуснете бунтовниците и да пийнете с нас за здравето на френския крал.
— Пази се, Атос! — извика д’Артанян. — Не виждаш ли, че се прицелват в тебе?
— Виждам, виждам — каза Атос, — но това са граждани, които стрелят много лошо и няма да ме улучат.
И действително в същия миг гръмнаха четири пушки и куршумите се сплескаха около Атос, но нито един не го улучи.
Почти в същото време им отговориха четири изстрела, но те бяха по-добре насочени от изстрелите на нападателите — трима войници паднаха убити на място, а един работник бе ранен.
— Гримо, друга пушка! — викна Атос, който продължаваше да стои на мястото си.
Гримо веднага изпълни заповедта. От своя страна и тримата приятели бяха напълнили пушките си; втори залп последва първия; началникът на групата и двама работници паднаха убити, а останалите се разбягаха.
— Хайде, господа, напред — извика Атос.
И четиримата приятели изскочиха от укреплението, стигнаха до бойното поле, прибраха четирите пушки на войниците и пиката на началника на групата и убедени, че бегълците ще се спрат чак в града, се върнаха в укреплението, като носеха трофеите от победата си.
— Напълнете пак пушките, Гримо — нареди Атос, — а ние, господа, да закусваме и да продължим разговора си. Докъде бяхме стигнали?
— Спомням си — каза д’Артанян, който беше много загрижен, — накъде ще пътува милейди?
— Тя замина за Англия — отговори Атос.