Този път се приближаваше малък отряд от двадесет-двадесет и пет души, но сега вече не бяха работници, а войници от гарнизона.
— Да се върнем ли в лагера? — запита Портос. — Струва ми се, че силите не са равни.
— Невъзможно е по три причини — отвърна Атос. — Първо, не сме довършили още закуската; второ, имаме да си кажем още много важни неща: трето, остават още десет минути до определения час.
— Хайде — намеси се Арамис. — трябва все пак да си съставим боен план.
— Той е много прост — отвърна Атос. — Щом неприятелят се приближи на един изстрел от нас ще стреляме: ако продължи да се приближава ще стреляме пак и ще стреляме, докато пушките ни са пълни; ако тези, които оцелеят, искат да превземат укреплението с пристъп, ще оставим обсадителите да слязат в рова и тогава ще блъснем над главите им тая стена, която продължава да се държи по някакво чудо на равновесието.
— Отлично! — извика Портос. — Ти, Атос, положително си роден за пълководец и кардиналът, който се смята за голям военачалник, не струва нищо пред тебе.
— Господа — каза Атос, — не стреляйте двама в един човек, моля ви; всеки да се мери добре в целта си.
— Аз съм си избрал човек — обади се д’Артанян.
— И аз — рече Портос.
— Аз също — добави Арамис.
— Тогава огън! — извика Атос.
Четирите пушки дадоха един гръм, но паднаха четирима души.
Веднага заби барабан и малкият отряд ускори хода.
Тогава последваха неравномерни изстрели, но винаги улучваха с една и съща точност. Обаче ларошелци сякаш знаеха за числената слабост на неприятелите и продължаваха да напредват бегом.
От три изстрела паднаха двама души, но оцелелите не намаляваха хода си.
Като стигнаха в подножието на укреплението, неприятелите бяха още дванадесет или петнадесет; последен залп ги посрещна, но не ги спря; те скочиха в рова и се готвеха да се изкатерят до дупката, пробита в стената.
— Хайде, приятели — викна Атос, — да ги довършим с един удар: На стената! На стената!
И четиримата приятели, подпомагани от Гримо, започнаха да блъскат с приклада на пушките си грамаден къс стена, който се наклони, сякаш вятърът го блъскаше, и като се откъсна от основата си, падна със страхотен шум в рова; екна страшен вик, облак прах се дигна и всичко свърши.
— Дали сме ги смазали до един? — запита Атос.
— Ей богу, така ми се струва — отговори д’Артанян.
— Не — възрази Портос, — двама или трима се спасяват, съвсем окуцели.
И наистина трима или четирима от тези нещастници, опръскани с кал и кръв, бягаха по изровения път към града: само те бяха останали от малкия отряд.
Атос погледна часовника си.
— Господа — рече той, — мина един час, откакто сме тука, и сега облогът е спечелен, но трябва да бъдем добри играчи: при това д’Артанян не е споделил с нас своята мисъл.
И мускетарят със свойственото си хладнокръвие седна пред остатъците от закуската.
— Моята мисъл ли? — запита д’Артанян.
— Да, вие казвахте, че ви хрумнала някаква мисъл — повтори Атос.
— Ха! Сетих се! — продължи д’Артанян. — Ще отида повторно в Англия и ще намеря господин дьо Бъкингам.
— Вие няма да направите това, д’Артанян — каза студено Атос.
— Защо? Не го ли направих веднъж?
— Да, но тогава не бяхме във война; тогава господин дьо Бъкингам беше съюзник, а не враг: това, което искате да направите, ще бъде сметнато за измяна.
Д’Артанян разбра силата на това разсъждение и млъкна.
— Слушайте — обади се Портос, — струва ми се, че и на мене ми хрумна една мисъл.
— Тишина! Да чуем мисълта на господин Портос! — каза Арамис.
— Ще поискам отпуск от господин дьо Тревил по някакъв повод, който вие ще измислите: аз самият не съм силен по поводите. Милейди не ме познава. Ще мога да се приближа до нея, без тя да се опасява от мен, и когато намеря удобен случай, ще я удуша.
— Е, добре — рече Атос, — аз съм твърде склонен да приема идеята на Портос.
— Ами! — възпротиви се Арамис. — Да убиеш една жена! Не, на мене ми хрумна най-правилната мисъл.
— Да чуем какво сте намислили, Арамис! — подкани го Атос, който почиташе много младия мускетар.
— Трябва да предупредим кралицата.
— А! Да! Наистина! — казаха едновременно Портос и д’Артанян, а гасконецът добави: — Мисля, че налучкваме истинското средство.
— Да предупредим кралицата! — повтори Атос. — А как! Имаме ли връзки с двореца? Можем ли да изпратим някого в Париж, без това да се знае в лагера? Оттук до Париж има сто и четиридесет левги. Писмото ни няма да е стигнало до Анжер, а ние ще бъдем вече в затвора.