— Загубени сме — пошепна д’Артанян на ухото на Атос.
— Искате да кажете, че загубихме — рече спокойно Атос, като извади от джоба си четири пистола и ги хвърли на масата. — Хайде, господа — продължи той. — свирят проверка, да вървим да си лягаме.
И Атос излезе от „Безбожника“, последван от д’Артанян. Арамис вървеше след тях, хванал Портос под ръка. Арамис предъвкваше стихове, а Портос скубеше от време на време по някой косъм от мустаците си в знак на отчаяние.
Но ето че изведнъж в мрака се открои сянка, чиито очертания бяха добре познати на д’Артанян, и някакъв познат глас му съобщи:
— Господине, нося ви мантията, защото тая вечер е хладно.
— Планше! — извика д’Артанян, замаян от радост.
— Планше! — повториха Портос и Арамис.
— Е, да! Планше! — каза Атос. — Какво чудно има в това? Обеща, че ще се върне в осем часа и ето сега бие осем часа. Отлично. Планше, вие сте човек на думата и ако някога напуснете господаря си, ще ви взема на работа при мене.
— О, не, никога! — извика Планше. — Никога няма да напусна господин д’Артанян.
В същото време д’Артанян усети, че Планше му пъха бележка в ръката.
На д’Артанян много му се искаше да прегърне Планше при завръщането му, както го беше прегърнал на тръгване, но се побоя този изблик на чувства към слугата насред улицата да не се стори необикновен на някой минувач и се сдържа.
— Бележката е у мене — прошепна той на Атос и на приятелите си.
— Добре — рече Атос. — ще се приберем и ще я прочетем. Бележката изгаряше ръката на д’Артанян: той искаше да избърза, но Атос го хвана под ръка и момъкът беше принуден да върви в крак с другаря си.
Най-после се прибраха в палатката, запалиха лампа и докато Планше стоеше на вратата, за да не ги изненада някой, д’Артанян с трепереща ръка счупи печата и отвори дългоочакваното писмо.
То съдържаше половин ред с чисто британски почерк и съвсем кратко съдържание.
„Thank you, be easy.“
Което означаваше:
„Благодаря, бъдете спокоен.“
Атос все писмото от ръцете на д’Артанян, приближи го до лампата, запали го и не го пусна, докато то не се превърна в пепел.
После повика Планше.
— Сега, мойто момче — каза му той, — можеш да си поискаш седемстотинте ливри, но не си бил изложен на голяма опасност с такава бележка.
— Но това не попречи да измисля много начини, за да я крия — отвърна Планше.
— Хайде — подкани го д’Артанян, — разкажи ни всичко.
— Много е дълго, господине.
— Имаш право, Планше — съгласи се Атос — При това свири проверка и ще забележат, че при нас свети по-дълго, отколкото другаде.
— Добре — рече д’Артанян, — да лягаме. Спи спокойно, Планше.
— Уверявам ви, господине, че ще спя спокойно за пръв път от шестнадесет дни насам.
— И аз! — каза д’Артанян.
— И аз! — добави Портос.
— И аз! — обади се Арамис.
— Е, добре. Искате ли да ви призная истината? И аз също! — заяви Атос.
XIX
ЗЛА СЪДБА
А милейди, извън себе си от ярост, ръмжеше на палубата като лъвица, натоварена на кораб, и страшно й се искаше да се хвърли в морето и да изплува на брега, тъй като не можеше да се примири с мисълта, че е била оскърбена от д’Артанян и заплашвана от Атос и че напуска Франция, без да им отмъсти. Скоро тази мисъл стана толкова непоносима за нея, че с риск да я сполети най-страшното, тя умоляваше капитана да я свали на брега; но капитанът, който бързаше да избегне трудното положение, попаднал между френски и английски кръстосвачи, като прилеп между плъхове и птици, искаше много да стигне Англия и твърдо отказа да се подчини на това, което според него беше женска прищявка, като обеща на своята пътничка, която всъщност му беше препоръчана лично от кардинала, да я свали на някое бретонско пристанище било в Лориан, било в Брест, ако морето и французите позволят това; но вятърът беше насрещен, морето бурно и корабът криволичеше и правеше зигзаги. Девет дни след отплаването от Шарант милейди, мъртво бледа от мъка и ярост, виждаше само синкавите брегове на Финистер, които се показваха.