Милейди го погледна и се поколеба.
— Кой сте вие, господине — запита тя, — който имате добрината да полагате толкова особени грижи за мене?
— Можете да разберете по униформата ми, госпожо; аз съм офицер от английската флота — отвърна младежът.
— Но нима офицерите от английската флота имат обичай да предлагат услугите си на своите съотечественици, когато те пристигат в някое пристанище на Великобритания, и да отиват в любезността си дотам, че да ги отвеждат чак до сушата?
— Да, милейди, такъв е обичаят, но съвсем не от любезност, а от предпазливост: във време на война чужденците биват отвеждани в определена за тях странноприемница, където остават под надзора на правителството, докато се съберат подробни сведения за тях.
Тези думи бяха произнесени с безукорна вежливост и най-спокойно. Но те не успяха да убедят милейди.
— Но аз не съм чужденка, господине — възрази тя с най-чистото произношение, което можеше да се чуе от Портсмут до Манчестер, — аз се наричам лейди Кларик и тази мярка…
— Тази мярка е обща, милейди, и безполезно ще бъде да искате да се направи изключение за вас.
— Тогава да вървим, господине.
Тя се опря на ръката на офицера и почна да слиза по корабната стълба — долу я чакаше лодката. Офицерът я последва; на кърмата беше постлана голяма мантия, офицерът я покани да седне върху мантията и седна до нея.
— Гребете — каза той на моряците.
Осемте гребла се потопиха в морето, ударите им се сляха в един звук, движенията им — в един замах и лодката сякаш полетя по водната повърхност.
След пет минути стигнаха брега.
Офицерът скочи на кея и подаде ръка на милейди.
Една карета чакаше.
— Тази карета за нас ли е? — запита милейди.
— Да, госпожо — отвърна офицерът.
— Нима странноприемницата е толкова далеч?
— На другия край на града.
— Да вървим — рече милейди.
И се качи решително в каретата.
Офицерът гледаше всички вещи да бъдат внимателно привързани отзад и когато това беше изпълнено, зае мястото си до милейди и затвори вратичката.
Веднага, без да му се даде никаква заповед и без да има нужда от указания за посоката, кочияшът подкара конете в галоп и потъна в улиците на града.
Толкова странното посрещане накара милейди да се замисли дълбоко; като видя, че младият офицер не беше никак наклонен да води разговор, тя се облегна в единия ъгъл на каретата и премисли всички възможни предположения.
Но след четвърт час, изненадана от дългия път, тя се наведе към прозорчето, за да види къде я водят. Не се виждаха вече къщи. В мрачината дърветата сякаш бяха грамадни черни призраци, които се гонеха един друг. Милейди изтръпна.
— Но ние не сме вече в града, господине — обади се тя. Младият офицер мълчеше.
— Няма да продължа нататък, ако не ми кажете къде ме водите. Предупреждавам ви, господине!
Тая заплаха не получи никакъв отговор.
— О! Това е вече много! — извика милейди. — Помощ! Помощ!
Но никой не й отговори, а каретата продължи да се носи напред: офицерът приличаше на статуя.
Милейди погледна офицера с едно от ония страшни изражения, които бяха свойствени на нейното лице и почти винаги имаха своето въздействие, а от гняв очите й блестяха в мрака.
Момъкът остана невъзмутим.
Милейди поиска да отвори вратичката и да скочи.
— Внимавайте, госпожо — каза хладнокръвно младежът, — ще се убиете, ако скочите.
Разярена, милейди отново седна. Офицерът се наведе и я погледна — и той сякаш остана изненадан, като видя това лице, толкова хубаво преди, разкривено от ярост и станало почти отвратително. Коварното същество разбра, че се погубва, като открива така душата си. Лицето й се проясни и тя простена:
— За бога, господине, кажете ми дали на вас, на вашето правителство или на някой враг трябва да отдам насилието, което се извършва над мене?
— Над вас не се извършва никакво насилие, госпожо, и това, което се случи с вас, е последица на една съвсем обикновена мярка, която сме принудени да прилагаме към всички, които слизат в Англия.
— Значи вие не ме познавате, господине?
— За пръв път имам честта да ви видя.
— И закълнете се в честта си, нямате ли никаква причина да ме мразите?
— Никаква, заклевам се.
Гласът на младия човек звучеше така спокойно, така равнодушно и дори така нежно, че милейди се успокои.
Най-после, след като пътуваха почти цял час, каретата спря пред желязна решетка, която затваряше утъпкан път — той водеше към замък със суров вид, грамаден и самотен. Тогава, понеже колелата се търкаляха по ситен пясък, милейди чу могъщо бучене и разбра, че е ревът на морето, което се плиска о скалист бряг.