Каретата мина под два свода и най-после спря в мрачен и квадратен двор; почти веднага вратичката на каретата се отвори, младият човек скочи леко на земята и подаде на милейди ръка, на която тя се облегна, и слезе също много спокойна.
— Все пак — забеляза милейди, като погледна младия офицер с извънредно мила усмивка — аз съм пленница; но това няма да бъде задълго, уверена съм — добави тя, — моята съвест и вашата учтивост, господине, са залог за това.
Колкото и ласкателна да беше любезността, офицерът не отговори нищо; но като извади от пояса си малка сребърна свирка, прилична на свирките, които употребяват боцманите на военните кораби, той свирна три пъти по различен начин: тогава се явиха няколко слуги, разпрегнаха изпотените коне и закараха каретата под един заслон.
Тогава офицерът, все така спокоен и учтив, покани пленницата си да влезе в къщата. Милейди със същата усмивка на лицето го улови под ръка и влезе с него през ниска и дъгообразна врата, откъдето сводест, осветен само в дъното коридор водеше към извита каменна стълба. После спряха пред някаква тежка врата. Когато младият човек я отключи, тя изскърца тежко и пред тях се откри стаята, предназначена за милейди.
С един поглед пленницата обгърна стаята с най-малките й подробности.
Това беше стая, удобна както за затвор, така и за жилище на свободен човек; но решетките на прозорците и външните резета на вратата навеждаха на мисълта, че е затвор.
За миг всичката душевна сила на тая жена, закалена все пак в най-страшни изпитания, я изостави; тя се отпусна на едно кресло, скръсти крака, сведе глава и всеки миг очакваше да влезе някой съдия и да започне да я разпитва.
Но никой не влезе — само двама или трима моряци внесоха куфарите и сандъците, оставиха ги в един кът и излязоха, без да продумат дума.
Офицерът се разпореждаше с моряците със същото спокойствие, което милейди забелязваше непрестанно у него, без той самият да промълви нито дума, като даваше заповеди с едно движение на ръката си или с едно изсвирване.
Сякаш за тоя човек и подчинените му говоримият език не съществуваше или беше излишен.
Най-после милейди не можа да устои повече и наруши мълчанието:
— За бога, господине! — извика тя. — Какво означава всичко това? Разсейте недоумението ми. Имам смелост да посрещна всяка опасност, която предвиждам, всяко нещастие, което ми е ясно. Къде съм и защо съм тук? Ако съм свободна, защо са тези решетки и тая врата? Ако съм пленница, какво престъпление съм извършила?
— Вие сте в стаята, която ви е определена, госпожо. Получих заповед да ви срещна по море и да ви доведа в тоя замък: вярвам, че изпълних тая заповед с всичката строгост на войник, но и с всичката учтивост на благородник. Тук свършва поне засега възложената ми към вас задача, останалото се отнася до друго лице.
— Но кое е това друго лице? — запита милейди. — Не може те ли да ми кажете името му?…
В този миг откъм стълбата се разнесе силен звън на шпори; няколко гласове отминаха и замряха и се чу шум от приближаващи се към вратата стъпки.
— Ето това лице, госпожо — каза офицерът, като се отдръпна от входа и застана почтително и покорно.
В същото време вратата се отвори; някакъв мъж застана на прага.
Той беше без шапка, с шпага на кръста и мачкаше кърпичка между пръстите си.
На милейди се стори, че разпознава тая сянка в мрака. Тя опря едната си ръка на креслото и подаде глава напред, сякаш за да се убеди в предположението си.
Тогава непознатият пристъпи бавно и колкото повече пристъпваше и навлизаше в кръга на светлината, хвърляна от лампата, толкова повече милейди отстъпваше неволно.
— Ах, вие ли сте, братко? — извика тя крайно изумена, когато у нея не остана вече никакво съмнение. — Вие ли сте?
— Да, прелестна госпожо! — отвърна лорд Уинтър, като се поклони полуучтиво, полуиронично. — Аз самият.
— Но тогава тоя замък?
— Той е мой.
— А стаята?
— Тя е ваша.
— С други думи, аз съм ваша пленница?
— Приблизително.
— Но това е ужасно насилие!
— Без големи думи; да седнем и да поговорим спокойно, както подобава между брат и сестра.
После, като се обърна към вратата и видя, че младият офицер чака последните му нареждания, каза:
— Добре, благодаря ви. А сега ни оставете, господин Фелтън.
XX
РАЗГОВОР МЕЖДУ ДЕВЕР И СНАХА