Докато лорд Уинтър затвори вратата, спусна един капак на прозореца и приближи стол до креслото на снаха си, замислената милейди прехвърли през ума си всички възможности и откри целия заговор, за който не можеше и да подозира, преди да разбере в чии ръце е попаднала. Тя познаваше девера си като добър благородник, истински ловец, смел играч, дързък пред жените, но не особено умел в интригите. Как беше успял да открие нейното пристигане? Да я залови? Защо я задържаше?
Атос наистина й беше подхвърлил няколко думи, които показваха, че разговорът, който беше водила с кардинала, е бил подслушан и от други; но тя не можеше да допусне, че той е успял да вземе толкова бързи и смели мерки срещу нея.
Тя се боеше по-скоро, че предишните й постъпки в Англия са открити. Бъкингам можеше да е разбрал, че тя е отрязала двата диаманта, и да си отмъщава за тая малка измяна; но Бъкингам беше неспособен да извършва някакво насилие над жена, особено ако смяташе, че тази жена е действувала от чувство на ревност.
Това предположение й се стори най-правдоподобно. Стори й се, че искат да си отмъстят за миналото, а не да предотвратят бъдещето. Но както и да е, тя се радваше, че е попаднала в ръцете на девера си, от когото смяташе, че лесно ще се отърве, а не в ръцете на истински и умен враг.
— Е, да поговорим, братко — започна тя весело, решена да си изясни от разговора, колкото и потаен да се опитваше да бъде лорд Уинтър, онова, което й бе необходимо, за да определи бъдещото си поведение.
— Значи вие решихте да се върнете в Англия — подзе лорд Уинтър — въпреки намерението ви, което толкова често ми повтаряхте в Париж: кракът ви никога вече да не стъпва във Великобритания?
Милейди отвърна на въпроса с въпрос.
— Преди всичко — рече тя — обяснете ми как успяхте да наредите да ме следят тъй зорко, за да бъдете уведомен предварително не само за моето пристигане, но и за деня, за часа и за пристанището, на което ще сляза.
Лорд Уинтър възприе същия подход на милейди, като мислеше, че щом снаха му го прилага, трябва да е най-добрият.
— Кажете ми вие, драга сестро — продължи той, — защо дойдохте в Англия?
— Ами дойдох да ви видя — отговори милейди, без да знае, че с този отговор засилваше подозренията, които беше породило в ума на нейния девер писмото на д’Артанян. Тя искаше само да спечели с една лъжа благосклонността на своя събеседник.
— Ах, да ме видите ли? — каза хитро лорд Уинтър.
— Разбира се, да ви видя. Какво чудно има в това?
— И като идете в Англия, нямате ли друга цел освен желанието си да ме видите?
— Не.
— И така, само заради мене вие сте си направили труда да преминете Ла Манш?
— Само заради вас.
— Дявол да го вземе! Каква обич, мила сестро!
— Не съм ли вашата най-близка роднина? — запита милейди с най-трогателна наивност в гласа.
— И моята единствена наследница, нали? — добави от своя страна лорд Уинтър, като впи поглед в очите на милейди.
Колкото и да се владееше, милейди неволно трепна и понеже, като произнасяше последните думи, лорд Уинтър беше сложил ръка върху ръката на снаха си, това потреперване не му избягна.
И наистина ударът беше право в целта и проникна дълбоко. Първата мисъл, която мина през ума на милейди, беше, че я е издала Кети и че последната е разказала на барона за користната ненавист, която милейди непредпазливо беше проявявала пред прислужничката си. Спомни си за неразумната и груба обида, която нанесе на д’Артанян, когато беше спасил живота на нейния девер.
— Не разбирам, милорд — отвърна тя, за да спечели време и да накара противника си да заговори. — Какво искате да кажете? Има ли някакъв скрит смисъл в думите ви?
— О, боже мой, не — каза лорд Уинтър с привидно добродушие. — Вие сте имали желание да ме видите и идвате в Англия. Аз научавам за вашето желание или по-скоро досещам се за него и за да ви спестя всички неприятности от нощното пристигане в пристанището, всички грижи по слизането на брега, изпратих да ви посрещне мой офицер; дадох му на разположение карета и той ви доведе тук, в тоя замък, където аз съм управител, където идвам всеки ден — тук ви приготвих стая, за да бъде задоволено нашето двойно желание да се виждаме. Нима всичко това, което ви казвам, е по-чудно от онова, което вие ми разказахте?
— Не. Намирам чудно само това, че сте били предупреден за моето пристигане.
— Но това е най-простото нещо, мила сестро: не забелязахте ли, че като влизаше в залива, капитанът на вашия малък кораб изпрати напред лодка с корабния си дневник и със списъка на екипажа, за да получи разрешение да влезе в пристанището? Аз съм комендант на пристанището, представиха ми списъка, в който видях вашето име. Моето сърце ми подсказа това, което ми потвърдиха вашите уста, с други думи, с каква цел сте се изложили на опасностите от толкова бурното или поне толкова неприятното по това време море и аз изпратих катера си да ви посрещне. Останалото знаете.