След миг в коридора се разнесоха тежките стъпки на един моряк, който караулеше със секира на пояса и пушка в ръка.
Милейди остана известно време в същото положение, защото помисли, че може да я следят през ключалката. После дигна бавно глава — лицето й беше придобило страшен израз на заплаха и предизвикателство, — изтича и се ослуша на вратата, погледна през прозореца и като седна отново в грамадното кресло, потъна в размисъл.
XXI
ОФИЦЕР
А кардиналът очакваше известия от Англия, но идваха само неприятни и тревожни новини.
Колкото и добре да беше обкръжен Ла Рошел, колкото и положителен да изглеждаше успехът, благодарение на взетите мерки и преди всичко на дигата, която не оставяше нито една лодка да проникне до обсадения град, все пак блокадата можеше да трае още дълго, а това беше голям позор за войските на краля и голямо затруднение за господин кардинала, на когото наистина не предстоеше вече да всява раздори между Луи XIII и Ана Австрийска, тъй като това беше направено, а да помирява господин дьо Басомпиер, който беше скаран с д’Ангулем.
Братът на краля, който беше започнал обсадата, остави на кардинала грижата да я довърши.
Градът въпреки невероятната упоритост на своя кмет се опита да направи нещо като бунт, за да се предаде. Но кметът заповядал да обесят бунтовниците. Тази мярка усмирила най-лудите глави, които решили тогава да умрат от глад. Тая смърт им изглеждала все пак по-бавна и по-несигурна от обесването.
От своя страна обсадителите залавяха от време на време пратеници, които ларошелци изпращаха при Бъкингам, или шпиони, които Бъкингам изпращаше на ларошелците. И в единия, и в другия случай се издаваше бърза присъда. Господин кардиналът произнасяше една единствена дума:
„Да се обеси!“ Поканваха краля да присъствува на обесването. Кралят идваше унил, сядаше на най-удобното място, за да види екзекуцията с всичките й подробности; това все пак го развличаше малко и го караше да понася търпеливо обсадата, но не му пречеше да скучае страшно и всеки миг да говори за връщане в Париж. Така че, ако нямаше пратеници и шпиони, негово високопреосвещенство въпреки богатото си въображение би изпаднал в голямо затруднение.
Но времето минаваше, а ларошелци не се предаваха. Последният шпионин, когото бяха заловили, носеше писмо. В това писмо ясно се казваше на Бъкингам, че градът е в отчаяно положение, но вместо да се добави: „Ако не ни дойдете на помощ след петнадесет дни, ще се предадем“, бе добавено само: „Ако не ни дойдете на помощ до петнадесет дни, ние всички ще умрем от глад“.
И тъй ларошелци възлагаха надежди само на Бъкингам. Бъкингам беше техният месия. Ясно беше, че ако един ден те се убедяха напълно, че не бива да разчитат вече на Бъкингам, ведно с надеждата щеше да угасне и тяхната смелост.
Той с голямо нетърпение очакваше да му съобщят от Англия, че Бъкингам няма да дойде.
Въпросът да се превземе градът с пристъп, обсъждан често в кралския съвет, винаги бе отхвърлян. Първо, Ла Рошел изглеждаше непристъпен, после кардиналът, каквото и да говореше, знаеше много добре, че ужасът от кръвта, проляна при тая среща, където французи трябваше да се бият срещу французи, беше връщане в политиката с шестдесет години назад, а кардиналът беше за оная епоха напредничав човек. И наистина опустошаването на Ла Рошел и избиването на три-четири хиляди хугеноти, които биха се оставили да ги убият през 1628 година, щеше да прилича много на клането през Вартоломеевата нощ в 1572 година. И после на всичко отгоре това крайно средство, от което кралят като добър католик никак не се отвращаваше, винаги пропадаше пред следния довод на обсаждащите града генерали: Ла Рошел може да се превземе само с глад.
Кардиналът не можеше да прогони от съзнанието си страха, който му внушаваше неговата страшна посланица, защото и той беше разбрал странните способности на тая жена ту змия, ту лъв. Изменила ли му беше? Или беше мъртва? Във всеки случай той я познаваше достатъчно и знаеше, че независимо от това дали е с него, или против него, дали е приятел, или враг, тя не можеше да стои в бездействие, ако няма големи пречки. Но откъде произлизаха тези пречки? Това не можеше да узнае.
Всъщност той с право разчиташе на милейди: подозираше в миналото на тая жена страхотни неща, които само неговата червена мантия можеше да покрие, и чувствуваше по една или друга причина, че тази жена му е предана, защото можеше да намери само в него закрила, по-голяма от опасността, която я застрашаваше.
Той реши да воюва съвсем сам и да не се осланя на никого, а да чака щастлив случай. Продължи да строи знаменитата дига, която трябваше да умори от глад Ла Рошел. В очакване на това погледна тоя нещастен град, в който се криеше толкова голяма нищета и толкова героични добродетели, и като си спомни думите на Луи XI, негов политически предшественик, както той самият беше предшественик на Робеспиер, спомни си правилото на събрата на Тристан: „Разделяй и владей!“. Анри IV, като обсаждал Париж, заповядал да хвърлят през стените на града хляб и друга храна. Кардиналът заповяда да хвърлят писъмца, с които разясняваше на ларошелци колко несправедливо, егоистично и жестоко е поведението на техните водачи. Тия водачи имаха жито в изобилие, но не го раздаваха. Те възприемаха това правило, защото също си имаха правила, за тях нямаше значение дали жените, децата и старците ще измрат, стига мъжете, които трябваше да бранят стените на града, да останеха здрави и силни. Дотогава, било от самопожертвователност, било от безсилие да му се противопоставят, това правило, без да бъде общоприето, бе станало от теория практика. Но писмата на кардинала го накърниха. Писмата напомняха на мъжете, че тези деца, тези жени и старци, които оставяха да умират, бяха техни синове, жени и бащи. Че ще бъде по-справедливо всеки да сподели общото бедствие, за да може еднаквото положение да ги кара да вземат единодушни решения.