Израз на неописуема радост озари лицето на милейди, но този израз беше бегъл като отражение на светкавица и без да се издаде, че е чула разговора, от който не беше пропуснала нито дума, тя продължи, като придаде на гласа си всичкия чар, дълбочина и прелест, с които го беше надарил дяволът:
Този глас с нечувано пълнозвучие и възвишена страст придаваше на грубите и недодялани стихове на тия псалми вълшебна сила и изразителност, която и най-възторжените пуритани рядко откриваха в пеенето на своите братя и бяха принудени да го украсяват с всички средства на въображението си: Фелтън сякаш слушаше песента на ангела, който утешавал тримата евреи в пещта.
Милейди продължи:
Тия стихове, в които страшната вълшебница се постара да вложи цялата си душа, смутиха напълно сърцето на младия офицер. Той отвори внезапно вратата и милейди го видя да се появява бледен както винаги, но с горящ и почти блуждаещ поглед.
— Защо пеете така — попита той — и с такъв глас?
— Извинете, господине — отвърна кротко милейди. — забравих, че песните ми са неуместни за този дом. Може би съм оскърбила вярата ви, но кълна ви се, че сторих това, без да искам; простете ми една вина, която може би е голяма, но положително неволна.
Милейди беше толкова хубава в тоя миг, религиозният екстаз, в който изглеждаше потънала, придаваше такова изражение на лицето й, че Фелтън, замаян, сякаш видя ангела, който преди малко му се стори, че само слуша.
— Да, да — отговори той, — вие смущавате, вие вълнувате хората, които живеят в тоя замък.
И клетият безумец не забелязваше сам несвързаността на своите думи, докато милейди с рисовия си поглед проникваше до дъното на сърцето му.
— Няма да пея вече — каза милейди, като сведе очи с всичката смиреност, която можеше да придаде на гласа си, с цялото покорство, което можеше да наложи на външността си.
— Не, не, госпожо — рече Фелтън, — пейте, само че по-тихо, особено нощем.
И след тези думи Фелтън, като почувствува, че не може да запази задълго строгостта си към затворницата, изскочи от стаята.
— Добре направихте, господин лейтенант — обади се войникът. — Тия песни разстройват душата, но в края на краищата човек свиква: гласът й е толкова хубав!
XXIV
ТРЕТИ ДЕН В ПЛЕННИЧЕСТВО
Фелтън беше дошъл; оставаше да се направи още една стъпка: трябваше да бъде задържан или по-скоро трябваше той сам да остане. Но засега милейди долавяше смътно начина, по който щеше да постигне това.
Трябваше нещо повече: трябваше да го накара да говори, за да му говори и тя. Защото милейди знаеше много добре, че най-голямата й прелест беше в нейния глас, който така умело владееше цялата гама от тонове — от човешката реч до божието откровение.
И все пак въпреки всичката си прелест милейди можеше да се провали, защото Фелтън беше предупреден, и то срещу най-малката случайност. И тя започна да наблюдава всичките си постъпки, всичките си думи до най-обикновения поглед на очите си, движенията си, дишането си, което можеше да се сметне за въздишка. С една дума, тя проучи всичко като опитен актьор, на когото са дали нова, необичайна за него роля.
Поведението й към лорд Уинтър беше по-лесно и тя го беше обмислила още от вечерта. Да се държи достойно и мълчаливо в негово присъствие и от време на време да го дразни с престорено пренебрежение, с презрителна дума, да го подбужда към заплахи и насилия, които да подчертават нейното покорство, такова беше намерението й. Фелтън щеше да види: може би нищо нямаше да каже, но щеше да види.
Сутринта Фелтън дойде както винаги, но милейди го остави да се разпорежда с всички приготовления за закуската, без да го заговори. Но когато щеше да си тръгне, у нея блесна надежда, тъй като й се стори, че той ще я заговори. Но устните му само помръднаха, без да издадат звук, и като се овладя, той затвори в сърцето си думите, които щяха да се отронят от устните му, и излезе.
По обед влезе лорд Уинтър.
Беше хубав зимен ден и лъч от бледото английско слънце, което свети, но не топли, проникваше през решетките на затвора.
Милейди гледаше през прозореца и се престори, че не чува шума от отварянето на вратата.