— А! А! — подхвърли лорд Уинтър. — След като разигравахме комедия, след като разигравахме трагедия, ето че се занимаваме с меланхолия.
Затворницата не отговори.
— Да, да, разбирам — продължи лорд Уинтър. — Вие бихте искали да бъдете на свобода върху тоя бряг; вие бихте искали да сте на добър кораб и да порите вълните на това зелено като смарагд море; вие бихте искали, било на суша, било по море, да ми устроите една от ония ловки засади, в които сте толкова опитна. Търпение! Търпение! След четири дни брегът ще бъде достъпен за вас, морето ще бъде открито, дори по-открито, отколкото бихте желали, тъй като след четири дни Англия ще се избави от вас.
Милейди сплете ръце и дигна към небето хубавите си очи.
— Господи! Господи! — промълви тя с ангелска кротост в гласа и в движението. — Прости на този човек, както аз самата му прощавам.
— Да, моли се, проклетнице — извика лордът, — молитвата ти е много по-великодушна от тебе, защото ти, кълна се, си в ръцете на човек, който никога няма да ти прости.
И той излезе.
Когато излизаше, един проницателен поглед се плъзна през открехнатата врата и милейди забеляза Фелтън, който се дръпна бързо настрани, за да не го види тя.
Тогава тя падна на колене и започна да се моли.
— Боже мой! Боже мой! — казваше тя. — Ти знаеш за какво свето дело страдам, дай ми сили да понеса страданията.
Вратата тихо се отвори. Хубавата богомолка се престори, че не чува скърцането, и продължи с глас, изпълнен със сълзи:
— Боже отмъстителю! Боже милосърдни! Ще оставиш ли този човек да осъществи страшните си помисли!
Едва тогава се престори, че чува стъпките на Фелтън и като се изправи с шеметна бързина, изчерви се, сякаш се срамуваше, че са я сварили на колене.
— Аз не обичам да безпокоя тези, които се молят, госпожо — рече сериозно Фелтън. — Не се безпокойте заради мене, умолявам ви.
— Отде знаете, че се молех, господине? — запита милейди със сподавен от ридания глас. — Лъжете се, господине, аз не се молех.
— Мислите ли, госпожо — отвърна Фелтън все така сериозно, макар и малко по-меко, — че аз имам право да попреча на едно създание да се преклони пред своя създател? Боже пази! Освен това разкаянието подхожда на грешниците, каквото и престъпление да е извършил един грешник, той е свет за мене, когато е в нозете на господа.
— Грешна аз! — въздъхна милейди с усмивка, която би обезоръжила ангела на страшния съд. — Грешна! Боже мой, ти знаеш дали съм грешна! Кажете осъдена, господине, това е друго; но вие знаете, че бог, който обича мъчениците, допуска понякога да осъждат невинните.
— Щом сте осъдена, госпожо, и щом сте мъченица — отвърна Фелтън, — вие трябва повече да се молите и аз ще ви помогна с молитвите си.
— О, вие сте праведник! — извика милейди и падна в краката му. — Слушайте, не мога да крия повече, защото се боя, че няма да имам сили, когато ще трябва да поддържам борбата и да изповядам открито вярата си; изслушайте молбата на една отчаяна жена. Вас ви заблуждават, господине, но не става дума за това, моля ви само за една милост и ако ми я окажете, ще ви благославям и на тоя, и на оня свят.
— Говорете на господаря, госпожо — отговори Фелтън. Аз за щастие не съм натоварен нито да опрощавам, нито да наказвам, бог е възложил тази отговорност на по-висши от мене.
— Не, на вас, само на вас. Изслушайте ме, вместо да спомагате за моята гибел, вместо да спомагате за моето безчестие.
— Ако сте заслужили този позор, госпожо, ако сте си навлекли това безчестие, трябва да го понесете, като се уповавате на бога.
— Какво говорите! О, вие не ме разбирате! Като говоря за безчестие, вие мислите, че говоря за някакво наказание, за затвор или смърт! Дай боже да беше така! Какво са за мене смъртта и затворът!
— Сега аз не ви разбирам вече, госпожо!
— Или се правите, че не ме разбирате, господине — усмихна се недоверчиво затворницата.
— Не, госпожо, кълна се във войнишката си чест, в християнската си вяра!
— Как! Не знаете ли намеренията на лорд Уинтър към мене?
— Не ги зная.
— Невъзможно, та вие сте негов довереник!
— Аз никога не лъжа, госпожо!
— О, той все пак толкова малко се укрива, че не може да не се отгатнат!
— Аз не търся нищо да отгатвам; чакам да ми се доверят, а лорд Уинтър освен това, което ми е казвал пред вас, нищо не ми е доверявал.
— Но вие — извика милейди с невероятна искреност в гласа, — вие тогава не сте негов съучастник, вие не знаете тогава, че той ми е отредил позор, пред който всички земни наказания бледнеят по ужас?