Този нож беше едничката ми надежда. Бях смазана от умора. Очите ми горяха от безсъние. Не бях посмяла да дремна нито миг. Денят ме успокои, хвърлих се в леглото, без да се отделям от спасителния нож, който скрих под възглавницата си.
Когато се събудих, беше сложена нова маса. Този път въпреки ужаса напук на тревогите си усещах мъчителен глад. Две денонощия ние бях хапнала нищо: ядох хляб и плодове. После, като се сетих за упойката, сложена във водата, що бях изпила, аз не се докоснах до водата, която беше на масата, а напълних чашата си от мраморната чешма, зазидана в стената, над умивалника ми.
Въпреки тази мярка известно време пак изпитвах ужасно безпокойство. Но този път опасенията ми не бяха основателни: прекарах деня, без да почувствувам нищо, което да прилича на онова, от което се боях.
Имах предвидливостта да излея до половина шишето, за да не забележат недоверието ми.
Настъпи вечерта, а с нея и мракът. Но колкото и дълбок да беше той, очите ми започнаха да привикват. Видях в тъмното масата да потъва в пода. След четвърт час тя се появи отново с вечерята ми. След миг стаята пак се освети от същата лампа. Решила бях да ям само неща, в които не можеше да се постави каквото и да било приспивателно: две яйца и няколко плода бяха цялата ми вечеря. После отидох да налея чаша вода от благодетелката чешма и я изпих.
При първите глътки ми се стори, че тя има малко по-друг вкус. Обзе ме подозрение и престанах да пия, но бях погълнала повече от половин чаша.
Плиснах с отвращение останалата вода и зачаках с чело, изпотено от ужас.
Навярно някой невидим свидетел беше забелязал, че наливам вода от чешмата и беше използувал доверчивостта ми, за да ускори моята гибел, така хладнокръвно предрешена и преследвана с такова ожесточение.
Не беше изминал и половин час, когато усетих същите признаци, но понеже този път бях изпила само половин чаша вода, борих се по-продължително и вместо да заспя напълно, изпаднах в някакво сънливо състояние, което ми позволяваше да съзнавам какво става около мене, но бях неспособна да се браня или да бягам.
Повлякох се към леглото си, за да взема единствената защита, която ми оставаше — спасителния нож. Но не можах да стигна до възглавницата, паднах на колене, вкопчила ръце в единия крак на кревата. Тогава разбрах, че съм загубена.
Фелтън ужасно пребледня и конвулсивна тръпка пробягна по цялото му тяло.
— И най-ужасното беше това — продължи милейди с променен глас, сякаш още изпитваше тревогата на оня страшен миг, — че този път аз съзнавах опасността, която ме застрашаваше, душата, ако мога така да кажа, бодърствуваше в заспалата ми плът. Аз виждах, чувах. Наистина всичко беше като насън, но това беше още по-страшно.
Видях лампата, която се издигаше и лека-полека ме остави в мрак. После чух тъй познатото скърцане на вратата, макар че тази врата се беше отваряла само два пъти.
Несъзнателно почувствувах, че до мене се приближава човек. Казват, че нещастниците, загубени в американските пустини, усещат така приближаването на змия.
Исках да направя някакво усилие, опитах се да викам. С невероятно напрягане на волята дори станах, но веднага паднах… и паднах в ръцете на своя мъчител.
— Но кажете ми, кой беше този човек? — възкликна младият офицер.
Милейди видя с един само поглед какво страдание причиняваше на Фелтън, като подчертаваше всяка подробност в разказа си. Но тя не искаше да му спести нито една мъка. Колкото по-дълбоко наранеше сърцето му, толкова по-сигурно той щеше да отмъсти за нея. И тя продължи, сякаш не беше чула възклицанието му или пък сякаш бе помислила, че не е дошло още време да му отговори.
— Само че този път подлецът вече нямаше работа с безжизнен труп, лишен напълно от чувства. Както ви казах, без да мога да овладея напълно всичките си способности, съзнавах опасността, която ме застрашаваше. И аз се борих с всичките си сили и навярно, колкото и слаба да бях, съм оказала голяма съпротива, защото го чух да вика:
„Проклети пуританки! Знаех, че уморявали палачите си, но мислех, че са по-слаби срещу любовниците си.“
Уви! Тази отчаяна съпротива не можеше да продължи дълго, почувствувах, че силите ме напускат. Този път подлецът не използува моя сън, а моя припадък.
Фелтън слушаше, без да издаде нито звук, само глухо стенеше, но по мраморното му чело се лееше пот и ръката му, скрита под дрехата, раздираше гърдите му.
— Като дойдох на себе си, най-напред посегнах за ножа под възглавницата, който не бях успяла да достигна. Ако не ми послужи за защита, можеше да ми послужи поне за изкупление.