Но като взех този нож, Фелтън, ужасна мисъл ми мина през ума. Заклех се да ви кажа всичко и ще ви кажа всичко, обещах ви истината и ще ви я кажа, дори и да ме погуби.
— Мина ви мисълта да си отмъстите на този човек, нали? — извика Фелтън.
— Да, да! — призна милейди. — Тази мисъл не подобава на една християнка, зная. Навярно вечният враг на нашата душа, този лъв, който непрестанно реве около нас, ми я внуши Но какво да ви кажа, Фелтън — продължи милейди с глас на жена, която се самообвинява в престъпление, — тази мисъл ми мина през ума и вече не ме напусна. За тази греховна мисъл понасям днес наказанието си.
— Продължавайте, продължавайте — рече Фелтън, — с нетърпение чакам да стигнете до отмъщението.
— О! Реших, че то ще стане, колкото може по-скоро, не се съмнявах, че той ще дойде следната нощ. През деня нямаше от какво да се боя.
И когато дойде време за закуска, без да се колебая, аз ядох и пих. Решила бях вечерта да се престоря, че вечерям, но да не хапна нищо. Със сутрешната закуска трябваше да убия вечерния глад.
Само че скрих чаша вода от закуската си, тъй като жаждата най-много ме бе измъчвала, когато две денонощия не бях яла и пила.
Денят изтече, без да окаже никакво влияние върху мене — само затвърди взетото решение. Постарах се лицето ми да не издава с нищо съкровената ми мисъл, тъй като бях уверена, че ме наблюдават. Няколко пъти дори усмивка пробягна по устните ми. Фелтън, не смея да ви кажа кое ме караше да се усмихвам, ще се отвратите от мене…
— Продължавайте, продължавайте — подкани я Фелтън, — виждате много добре, че с нетърпение чакам да чуя края.
— Свечери се и всичко стана по установения ред. В тъмното както винаги дойде вечерята, после лампата светна и аз седнах до масата.
Изядох само няколко плода. Престорих се, че наливам вода от шишето, но изпих само тази, която бях запазила в чашата си. Това направих така ловко, че ако е имало шпиони, те не са се усъмнили в нищо.
След вечерята се престорих, че ме обхваща същото вцепенение както предната вечер, но този път дадох вид, че ме наляга умора или че свиквах с опасността, дотътрах се до леглото, съблякох се и легнах.
Този път успях да напипам ножа под възглавницата и като се преструвах, че спя, стисках конвулсивно дръжката му.
Изминаха два часа, но не се случи нищо. Този път — о, боже мой, кой би ми казал това предната вечер! — започнах да се боя, че няма да дойде.
Най-после видях, че лампата се издига бавно и изчезва високо в потона. Стаята ми се изпълни с мрак и тъмнина, но аз направих усилие да пробия с поглед тъмнината и мрака.
Минаха десетина минути. Не чувах никакъв шум освен биенето на сърцето си.
Умолявах небето той да дойде.
Най-после чух тъй познатото скърцане на вратата, която се отваряше и затваряше. Чух въпреки дебелия килим стъпки, под които подът скърцаше. Видях въпреки мрака сянка, която се приближаваше към леглото ми.
— Побързайте, побързайте! — прошепна Фелтън. — Не виждате ли, че всяка ваша дума ме изгаря като разтопено олово!
— Тогава — продължи милейди, — тогава събрах всичките си сили, спомних си, че часът за отмъщение или по-скоро часът за правосъдие е ударил. Сметнах се за втора Юдит. Събрах сили, с ножа в ръка, и когато го видях до мене да протяга ръка, за да улови жертвата си, с последен вик на мъка и отчаяние го ударих право в гърдите.
Нещастникът! Той беше предвидил всичко: гърдите му бяха покрити с ризница, ножът се притъпи.
„А! — извика той, като ме сграбчи за ръката и изтръгна оръжието, което ми направи толкова лоша услуга. — Вие искате живота ми, моя хубава пуританке! Но това е повече от омраза, това е неблагодарност! Хайде, хайде, успокойте се, мое хубаво дете! Мислех, че сте се укротили. Аз не съм от ония тирани, които задържат жените насила. Вие не ме обичате, съмнявах се в това със свойствената си самонадеяност. Сега вече съм убеден. Утре ще бъдете свободна.“ Имах само едно желание, да ме убие. „Пазете се! — му казах аз. — Моята свобода ще бъде вашето безчестие.“
„Обяснете се, моя хубава Сибила.“
„Да, защото веднага щом изляза оттук, ще разкажа всичко, ще разкажа за насилието, което извършихте над мене, за затварянето ми. Ще издам този дворец на покварата. Вие сте високопоставен, милорд, но треперете, над вас е кралят, а над краля е бог.“
Колкото и да се владееше привидно моят мъчител, не можа да се сдържи и направи гневно движение. Не виждах изражението на лицето му, но почувствувах как потрепера ръката му, на която бе опряна моята ръка.
„Тогава вие няма да излезете оттук!“ — рече той. „Добре, добре! — викнах аз. — Тогава мястото на моите мъки ще бъде и мой гроб. Добре! Аз ще умра тук и ще видите дали един призрак, който обвинява, не е по-страшен от жив човек, който заплашва.“