„Няма да ви бъде оставено никакво оръжие.“ „Има едно, което отчаянието е предоставило на всяко живо същество, стига да има смелостта да си послужи с него. Ще се оставя да умра от глад.“
„Слушайте — предложи безчестникът, — мирът не е ли за предпочитане пред една такава война? Ще ви освободя още сега, ще ви обявя за самата добродетел и ще ви провъзглася за английска Лукреция.“
„А аз ще кажа, че вие сте Садист, ще ви разоблича пред хората, както ви разобличих вече пред бога. И ако трябва като Лукреция да подпиша своето обвинение с кръвта си, ще го подпиша.“
„Аха! — каза подигравателно моят враг. — Това е друго нещо. Повярвайте, в края на краищата вие сте добре тук, нищо не ще ви липсва и ако се оставите да умрете от глад, вината ще бъде ваша.“
След тези думи той се оттегли, чух как вратата се отвори и затвори, и останах потънала, да си призная, не толкова в мъката си, колкото в срама, че не си отмъстих.
Той удържа думата си. Следният ден и следната нощ изминаха, без да го видя. Но и аз удържах думата си и нито ядох, нито пих. Както му заявих, бях решена да умра от глад. Прекарах деня и нощта в молитви, защото се надявах, че бог ще ми прости самоубийството.
На втората нощ вратата се отвори. Бях легнала на пода, силите ме напускаха.
Като чух шума, аз се понадигнах на едната си ръка. „Е! — каза ми един глас, който звучеше така страшно в ушите ми, че веднага го познах. — Е, поукротихме ли се и ще заплатим ли своята свобода с едно единствено обещание да мълчим? Слушайте — продължи той, — аз съм добрият принц и макар че не обичам пуританите, отдавам им справедливост, както и на пуританките, когато са хубави. Хайде, една малка клетва пред кръста, не ви искам нищо повече.“
„Заклевам се в кръста — извиках аз, защото при този омразен глас се възвърнаха всичките ми сили, — кълна се в кръста, заклевам се, че никакво обещание, никаква заплаха, никакво изтезание не ще ми затворят устата. Кълна се в кръста, заклевам се, че ще ви разоблича навсякъде като убиец, като похитител на чест, като подлец. Кълна се в кръста, заклевам се, че като изляза оттук, ще искам целият човешки род да ви отмъсти.“
„Пазете се! — каза гласът със заплаха, каквато не бях чувала дотогава. — Имам едно последно средство, което ще употребя в краен случай, за да ви затворя устата или поне за да не позволя на никого да повярва нито дума от онова, което ще кажете.“
Събрах всичките си сили, за да му отговоря със смях.
Той видя, че отсега нататък между нас започва вечна война, война на смърт.
„Слушайте — каза той, — оставям ви тази нощ и утре. Размислете: ако обещаете, че ще мълчите, ще бъдете заобиколена с богатство, уважение и дори с почести. Ако заплашвате, че ще говорите, ще ви осъдя на позор.“
„Вие ли! — извиках аз. — Вие!“
„На вечен, неизличим позор!“
„Вие ли!“ — повторих аз. — О, уверявам ви, Фелтън, мислех, че е полудял!
„Да, аз!“ — потвърди той.
„Ах, оставете ме — отговорих му аз, — ако не искате пред очите ви да си разбия главата в стената!“
„Добре — каза той, — както искате, до утре вечер!“
„До утре вечер!“ — повторих аз, като се отпуснах на пода и хапех килима от ярост…
Фелтън бе се облегнал на едно кресло и милейди виждаше със сатанинска радост, че силите му може би нямаше да издържат до края на разказа.
XXVII
ИЗПИТАНО СРЕДСТВО ОТ КЛАСИЧЕСКА ТРАГЕДИЯ
След кратко мълчание, през което милейди наблюдаваше младежа, който я слушаше, тя продължи своя разказ.
— Минаха три дни, без да пия и без да ям, изпитвах ужасна мъка. Понякога минаваха сякаш облаци, които ми притискаха челото, замъгляваха очите ми. Започнах да бълнувам.
Настъпи вечерта, бях толкова слаба, че всеки миг губех съзнание и всеки път, когато изпадах в безсъзнание, благодарях на бога, защото мислех, че ще умра.
Сред един от тия припадъци чух, че вратата се отваря. Ужасът ме свести.
Той влезе в стаята, последван от някакъв мъж с маска. Той самият беше с маска, но аз познах стъпките му, познах гласа му, познах величествената осанка, която адът му беше дал за нещастие на човечеството.
„Е — рече той, — решихте ли да ми дадете клетвата, която ви поисках?“
„Вие казахте, че пуританите имат само една дума: моята дума е — вие я чухте — да ви предам тук на земята на човешкия съд, а на небето — на божия!“