— Да, да — рече Фелтън, — разбирам, макар че за такива хора човек не трябва да си служи с шпага, а с кинжал.
— Бъкингам беше заминал предната вечер, изпратен като извънреден посланик в Испания, отишъл да иска ръката на инфантата за крал Карл I, който тогава беше само уелски принц. Годеникът ми се върна.
„Слушайте — каза ми той, — този човек е заминал и с други думи, засега избягва моето отмъщение. Но докато той се върне, нека се венчеем, както бяхме решили, а после разчитайте на лорд Уинтър, който ще съумее да защити своята чест и честта на жена си.“
— Лорд Уинтър — възкликна Фелтън.
— Да — потвърди милейди, — лорд Уинтър, и сега разбирате всичко. Нали? Бъкингам отсъствува близо една година. Осем дни преди пристигането му лорд Уинтър почина внезапно, като ме остави единствена наследница. Отде дойде този удар? Бог, който знае всичко, навярно знае това, но аз не обвинявам никого…
— О! Каква бездна, каква бездна! — извика Фелтън.
— Лорд Уинтър умря, без да каже нищо на брат си. Ужасната тайна трябваше да остане скрита за всички, докато един ден падна като гръм над главата на виновния. Вашият покровител гледаше с лошо око на тая сватба на големия си брат с момиче без състояние. Почувствувах, че не мога да очаквам от човек, излъган в надеждите си за наследство, никаква подкрепа. Прехвърлих се във Франция, решена да прекарам там останалите дни на живота си. Но цялото ми състояние е в Англия. Войната прекрати съобщенията между двете държави и аз останах без средства. Принудена бях да се върна. Преди шест дни слязох в Портсмут.
— Е, и? — запита Фелтън.
— И! Бъкингам, научил навярно за моето завръщане, говорил за мене на лорд Уинтър, вече настроен срещу мене, и му казал, че снаха му е уличница, жигосана жена. Чистия и благороден глас на моя съпруг го нямаше вече да ме защити. Лорд Уинтър повярвал всичко, което му казали, повярвал лесно, тъй като му било изгодно да повярва. Заповяда да ме арестуват, доведе ме тук и ме постави под ваша охрана. Вие знаете останалото: вдругиден той ме заточава, изпраща ме в изгнание, вдругиден той ме заселва сред престъпници! Клопката е добре скроена, заговорът е изкусен и честта ми няма да преживее това. Вие виждате много добре, Фелтън, че трябва да умра. Фелтън, дайте ми ножа!
И при тези думи, сякаш изгубила сетни сили, милейди падна немощна и посърнала в прегръдките на младия офицер, който, опиянен от любов, от ярост и от незнайни наслади, я прихвана възторжено, притисна я към сърцето си, цял изтръпнал от дъха на тези хубави уста и от допира на тази тъй трептяща гръд.
— Не, не — рече той, — не, ти ще живееш уважавана и чиста, ще живееш, за да възтържествуваш над враговете си.
Милейди го отблъсна бавно с ръка, като го привличаше с поглед, но Фелтън на свой ред я прегърна и почна да я умолява като божество.
— О, смърт, смърт! — казваше тя, като снишаваше глас и премрежваше поглед. — О, смърт, не позор! Фелтън, братко мой, приятелю мой, заклевам те!
— Не — извика Фелтън, — не, ти ще живееш и ще живееш отмъстена.
— Фелтън, аз нося нещастие на всичко, което ме заобикаля! Фелтън, върви си! Фелтън, остави ме да умра!
— Добре, тогава ще умрем заедно! — извика той, като впи устни в устните на затворницата.
Няколко удара отекнаха на вратата. Този път милейди наистина го отблъсна.
— Слушай — прошепна тя, — чули са ни и идат! Свършено е, ние сме загубени!
— Не — отвърна Фелтън, — часовият ме предупреждава, че минава патрул.
— Тогава тичайте на вратата и отворете сам.
Фелтън се подчини. Тази жена владееше вече всичките му мисли, цялата му душа.
Срещу него стоеше сержант, началник на охранителен патрул.
— Е! Какво има? — запита младият лейтенант.
— Бяхте ми казали да отворя вратата, ако чуя да се вика за помощ — отговори войникът, — но забравихте да ми оставите ключа. Чух, че викате, без да разбера какво казвате, исках да отворя вратата, тя беше заключена отвътре и повиках сержанта.
— И аз дойдох — добави сержантът.
Фелтън объркан, почти обезумял, стоеше безмълвен. Милейди разбра, че тя трябва да овладее положението, изтича до масата и взе ножа, оставен от Фелтън там.