— С какво право искате да ми попречите да умра? — извика тя.
— Велики боже! — викна Фелтън, като видя ножа да блести в ръката й.
В този миг подигравателен смях екна в коридора. Лордът, привлечен от шума, по халат, с шпага под мишница, стоеше на прага.
— Аха! — каза той. — Ето и последното действие на трагедията. Виждате ли, Фелтън, че драмата се развива така, както ви казах. Но бъдете спокоен, няма да се пролее кръв.
Милейди разбра, че е загубена, ако не даде на Фелтън бързо и страшно доказателство за смелостта си.
— Лъжете се, милорд, кръв ще се пролее и нека тази кръв падне върху тези, които са причина тя да се пролее!
Фелтън извика и се спусна към нея. Беше много късно: милейди се бе наранила.
Но ножът за щастие или по-право благодарение на ловкостта на милейди срещна железния корсет, който по онова време бранеше като броня женската гръд. Той се беше плъзнал, разкъсвайки дрехата, и бе проникнал покрай ребрата.
Но въпреки това дрехата на милейди в миг се обагри с кръв.
Милейди бе паднала по гръб и изглеждаше в безсъзнание.
Фелтън измъкна ножа.
— Вижте, милорд — продума той мрачно, — ето една жена, която се намираше под моя охрана и която се уби!
— Бъдете спокоен, Фелтън — рече лорд Уинтър, — тя не е мъртва, демоните не умират толкова лесно. Бъдете спокоен и идете да ме чакате в стаята ми.
— Но, милорд…
— Вървете, заповядвам ви.
При тази заповед на началника си Фелтън се подчини. Но като излизаше, той прибра ножа в пазвата си.
А лорд Уинтър повика само жената, която прислужваше на милейди, и когато тя дойде, поръча й да се грижи за затворницата, която все още беше в безсъзнание, и я остави сама с нея.
Но понеже в края на краищата въпреки съмненията му раната можеше да се окаже тежка, той изпрати веднага слуга на кон да повика лекар.
XXVIII
БЯГСТВОТО
Както бе предположил лорд Уинтър, раната на милейди не беше опасна. Веднага щом остана сама с жената, която лордът бе повикал и която бързаше да я разсъблече, тя отвори очи.
Но трябваше да се преструва на слаба и болна. Това не беше трудно за комедиантка като милейди — бедната жена бе напълно измамена от затворницата и въпреки нейните настоявания бдя упорито над нея цялата нощ.
Но присъствието на тази жена не пречеше на милейди да мисли.
Нямаше вече никакво съмнение. Тя беше убедила Фелтън. Фелтън й принадлежеше — намираше се в такова душевно състояние, че дори и ангел да се явеше пред него да обвинява милейди, той положително щеше да го вземе за пратеник на дявола.
Тая мисъл караше милейди да се усмихва, защото Фелтън беше вече едничката й надежда, единственото й средство за спасение.
Но може би лорд Уинтър го е заподозрял, може би сега самият Фелтън се намираше под наблюдение.
Към четири часа сутринта лекарят дойде, но раната на милейди се беше вече затворила: лекарят не можа да установи нито посоката, нито дълбочината. Той позна само по пулса на болната, че случаят не е никак тежък.
Сутринта милейди, под предлог, че не е спала през нощта и че има нужда от почивка, отпрати жената, която я наглеждаше.
Надяваше се, че Фелтън ще дойде по време на закуската, но Фелтън не дойде.
Бяха ли се оправдали опасенията й? Заподозрян от лорда, можеше ли Фелтън да не дойде в решителния час? Оставаше й само един ден: лорд Уинтър й беше съобщил, че ще отплава на 23, а сега беше 22 сутринта.
Въпреки това тя чака доста търпеливо до обед.
Макар че не беше яла сутринта, обедът бе донесен в определения час. Милейди с ужас забеляза, че войниците, които я пазеха, бяха в друга униформа.
Тогава се реши да попита какво е станало с Фелтън. Отговориха й, че преди един час Фелтън възседнал коня си и заминал.
Осведоми се дали лордът е още в замъка. Войникът отговори утвърдително и каза, че има заповед да го предупреди, ако затворницата желае да му говори.
Милейди отвърна, че засега е много слаба и едничкото й желание е да остане сама.
Войникът остави обеда на масата и излезе.
Фелтън бе отстранен, моряците бяха сменени, значи не вярваха вече на Фелтън.
Това беше последният удар, нанесен на затворницата.
Като остана сама, тя стана. Леглото, където лежеше от предпазливост и за да я смятат тежко ранена, я изгаряше като жарава. Тя хвърли поглед към вратата: лордът беше наредил да заковат дъска върху прозорчето. Боеше се навярно да не би през това прозорче да съблазни с някое дяволско средство пазачите си.
Милейди се усмихна от радост. И тъй тя можеше да даде простор на своите бурни чувства, без да я наблюдават: тя тичаше из стаята като разярена луда или като тигрица, затворена в желязна клетка. И ако ножът беше останал у нея, тя положително щеше да помисли този път да убие лорда, а не себе си.