В шест часа лорд Уинтър влезе. Той беше въоръжен до зъби. Този човек, в когото досега милейди беше виждала само доста глупав благородник, беше станал превъзходен тъмничар. Той сякаш предвиждаше всичко, отгатваше всичко, предотвратяваше всичко.
Един единствен поглед, който той хвърли върху милейди, му откри какво ставаше в душата й.
— Добре — каза той, — но вие няма да ме убиете и днес: вие нямате вече оръжие, пък и аз съм нащрек. Бяхте почнали да покварявате бедния ми Фелтън: той се поддаваше вече на пъкленото ви влияние, но аз искам да го спася, той няма да ви види вече, всичко е свършено. Съберете вещите си, утре ще заминете. Бях определил отплаването за двадесет и четвърти, но реших, че колкото по-скоро стане, толкова по-добре. Утре на обед ще имам заповедта за вашето заточаване, подписана от Бъкингам. Ако продумате една едничка дума на когото и да било, преди да бъдете на кораба, моят сержант ще ви пръсне черепа, така му е заповядано. Ако на кораба продумате една дума на когото и да било, преди капитанът да ви разреши, капитанът ще заповяда да ви хвърлят в морето, такава е уговорката. Довиждане, ето какво имах да ви кажа днес. Утре ще ви видя пак, за да се сбогувам с вас!
След тези думи лордът излезе.
Милейди изслуша цялото това застрашително словоизлияние с презрителна усмивка на устните, но с ярост в сърцето.
Донесоха вечерята. Милейди почувствува, че има нужда от сили, тя не знаеше какво можеше да се случи през тази застрашителна нощ, която наближаваше — грамадни облаци се кълбяха по небето, а далечни мълнии предвестяваха буря.
Бурята се разрази към десет часа вечерта: милейди намираше утеха в това, че природата споделя безредието в душата й. Гръмотевиците тътнеха във въздуха както гневът в мислите й. Струваше й се, че вихърът разчорляше косите й, както свеждаше клоните на дърветата и отнасяше листата им. Тя виеше като урагана и гласът й се сливаше с могъщия глас на природата, която сякаш също стенеше в отчаяние.
Изведнъж чу, че се чука на стъклото и при блясъка на една светкавица видя зад решетките лице на мъж.
Тя изтича до прозореца и го отвори.
— Фелтън! — извика тя. — Аз съм спасена!
— Да — прошепна Фелтън. — но тихо, тихо! Необходимо ми е време, за да изпиля решетката. Внимавайте само да не ни видят през прозорчето на вратата.
— О, ето доказателство, че бог е с нас, Фелтън! — възкликна милейди. — Те затвориха прозорчето с дъска.
— Това е добре, бог им е взел ума! — рече Фелтън.
— Но какво трябва да правя? — запита милейди.
— Нищо, нищо. Само затворете пак прозореца. Легнете или поне свийте се в леглото облечена. Когато свърша, ще почукам на стъклото. Но ще можете ли да ме последвате?
— О! Да!
— А раната ви?
— Боли, но не ми пречи да ходя.
— Бъдете тогава готова при първия знак.
Милейди затвори прозореца, загаси лампата и отиде, както я посъветва Фелтън, да се сгуши в леглото си. Сред воя на бурята тя чуваше как стърже пилата на решетката, а при блясъка на всяка светкавица съзираше сянката на Фелтън зад стъклата.
Тя прекара един час, без да диша, притаила дъх, с пот на челото, със сърце, което се свиваше от страшна тревога и при най-малкия шум в коридора.
Има часове, които траят година.
След един час Фелтън пак почука.
Милейди скочи от леглото и отиде да отвори. Две железа бяха прерязани и се образуваше дупка, през която можеше да се провре човек.
— Готова ли сте? — попита Фелтън.
— Да. Трябва ли да взема нещо?
— Злато, ако имате.
— Да, за щастие оставиха ми това, което имах.
— Толкова по-добре, защото аз похарчих всичките си пари, за да наема лодка.
— Вземете — каза милейди, като подаде на Фелтън кесия, пълна с луи.
Фелтън взе кесията и я пусна долу в подножието на стената.
— А сега — попита той — искате ли да дойдете?
— Готова съм.
Милейди се качи на едно кресло и промъкна горната част на тялото си през прозореца. Тя видя младия офицер увиснал над пропастта на въжена стълба.
За пръв път някакво чувство на ужас й напомни, че е жена.
Бездната я ужасяваше.
— Боях се от това — рече Фелтън.
— Няма нищо, няма нищо — отвърна милейди, — ще се спусна със затворени очи.
— Имате ли доверие в мене? — запита Фелтън.
— Иска ли питане!
— Приближете двете си ръце, скръстете ги добре. Фелтън уви двете й китки с кърпичката си, а над кърпичката върза въже.