И дукът изгуби съзнание.
Но лорд Уинтър, пратениците, началниците на експедиционните войски, офицерите от свитата на Бъкингам нахлуха в стаята му. Навсякъде се носеха отчаяни викове. Новината, която изпълваше двореца с вопли и стенания, скоро излезе оттам и се пръсна из града.
Топовен изстрел възвести, че се е случило нещо ново и неочаквано.
Лорд Уинтър си скубеше косите.
— Закъснях с една минута! — викаше той. — Една минута! Боже мой, боже мой, какво нещастие!
И наистина в седем часа сутринта му казаха, че на един прозорец на замъка виси въжена стълба. Той изтича веднага в стаята на милейди, намери я празна, с отворен прозорец и изпилена решетка, спомни си устното предупреждение, което д’Артанян беше заповядал на пратеника си да му предаде, изплаши се за дука, изтича в конюшнята и без да губи време с оседлаване, яхна първия кон, който му попадна, препусна с всички сили, скочи от него в двора, изкачи се бързо по стълбата и на най-горното стъпало, както казахме, срещна Фелтън.
Но дукът не беше мъртъв — той дойде на себе си, отвори очи и в сърцата на всички блесна надежда.
— Господа — рече той, — оставете ме само с Патрик и Ла Порт.
— А, вие ли сте, Уинтър! Изпратихте ми тая сутрин някакъв луд, вижте в какво състояние ме остави!
— О, милорд! — извика лордът. — Никога няма да се утеша!
— И ще сбъркаш, драги ми Уинтър — каза Бъкингам, като му подаде ръка, — не познавам човек, който заслужава да бъде оплакван цял живот от някой друг човек. Но остави ни, моля те.
Лордът излезе, като ридаеше.
В кабинета останаха само раненият дук, Ла Порт и Патрик.
Търсиха лекар и не можеха да намерят.
— Вие ще живеете, милорд, ще живеете — повтаряше на колене пред дивана на дука верният слуга на Ана Австрийска.
— Какво ми пише тя! — попита със слаб глас Бъкингам, цял облян в кръв, като превъзмогваше жестоките болки, за да говори за тая, която обичаше. — Какво ми пише тя? Прочети писмото й.
— О, милорд! — въздъхна Ла Порт.
— Слушай, Ла Порт. Не виждаш ли, че нямам време за губене?
Ла Порт счупи печата и постави пергамента пред очите на дука. Но Бъкингам напразно се мъчеше да различи написаното.
— Чети — рече той, — чети, не виждам вече, чети! Скоро може би няма да чувам вече и ще умра, без да узная какво ми е писала.
Ла Порт не възрази повече и прочете:
Заклевам ви във всичко, което изстрадах чрез вас и от вас, откакто ви познавам, ако ви е скъпо спокойствието ми, да спрете големите въоръжения, които правите срещу Франция и да прекратите войната, за която говорят гласно, че религията е явната й причина, а тихо, че любовта ви към мене е скритата й причина. Тази война може да донесе не само на Франция и на Англия големи бедствия, но и на вас, милорд, нещастия, за които никога не бих се утешила.
Пазете живота си, който застрашават и който ще ми бъде скъп веднага щом престана да бъда принудена да виждам в лицето ви враг.
Бъкингам събра всичките си сили, за да изслуша писмото. После, когато то бе прочетено, запита, сякаш беше получил от това писмо горчиво разочарование:
— Нямате ли да ми предадете нещо друго устно, Ла Порт?
— Имам, ваша светлост. Кралицата ми поръча да ви кажа да се пазите, защото са я предупредили, че искат да ви убият.
— Това ли е всичко, това ли е всичко? — запита нетърпеливо Бъкингам.
— Тя ми поръча също да ви кажа, че продължава да ви обича.
— Ах! Слава богу! — извика Бъкингам. — Тогава смъртта ми няма да бъде за нея смърт на чужденец!…
Ла Порт се обля в сълзи.
— Патрик — каза дукът, — донеси ми ковчежето, в което беше диамантеният накит.
Патрик донесе поисканото ковчеже, което Ла Порт позна, че е принадлежало на кралицата.
— А сега кесийката от бял атлаз, на която е извезан с бисери вензелът й.
Патрик изпълни и това желание.
— Ето, Ла Порт — продължи Бъкингам, — това са единствените спомени, които имам от нея, това сребърно ковчеже и тия две писма. Ще ги върнете на нейно величество. А за последен спомен (той потърси наоколо си някаква скъпоценност)… ще прибавите…
Той продължи да търси. Но замъгленият му от смъртта поглед срещна само ножа, паднал от ръцете на Фелтън, който още димеше от алената кръв, разляна по острието.
— Ще прибавите този нож — додаде дукът, като стисна ръката на Ла Порт.
Той успя да сложи и кесийката на дъното на сребърното ковчеже, пусна там ножа, като направи знак на Ла Порт, че не може вече да говори. После с последен гърч, който този път нямаше вече сили да преодолее, той се свлече от дивана на пода.