— Е, боже мой — казваше д’Артанян, който, читателят знае, не се съмняваше никога в нищо, — струва ми се, че си създаваме много грижи за нищо и никаква работа: за два дни, като уморя два или три коня (все ми е едно, имам пари), аз ще бъда в Бетюн, ще предам на игуменката писмото от кралицата и ще заведа скъпото съкровище, което отивам да търся, не в Лотарингия, не в Белгия, а в Париж, където то ще бъде много по-добре скрито, особено докато господин кардиналът е в Ла Рошел. После, като се върнем от похода, било чрез покровителството на братовчедката й, било чрез нашите лични заслуги към нея, ще издействуваме от кралицата, каквото пожелаем. Останете тук, не се преуморявайте напразно. Аз и Планше сме достатъчни за такава проста работа. На това Атос отговори спокойно:
— И ние имаме пари, защото аз още не съм изпил напълно остатъка от диаманта. А Портос и Арамис не са го изяли напълно — И ние ще уморим много лесно четири коня вместо един. Но помислете, д’Артанян — добави той така мрачно, че гласът му накара момъка да потрепери. — помислете, че Бетюн е град, където кардиналът определи среща на една жена, а тая жена, където и да отиде, носи след себе си нещастие. Ако имахте работа с четирима мъже, д’Артанян, щях да ви оставя да отидете сам; но вие имате работа с тая жена, да отидем четиримата и дай боже, заедно с четиримата си слуги да бъдем достатъчно на брой!
— Вие ме плашите, Атос — извика д’Артанян. — От какво се боите, боже мой?
— От всичко! — отвърна Атос.
Д’Артанян разгледа внимателно лицата на другарите си — и на тях както на лицето на Атос беше изписана дълбока тревога. Те пришпориха конете и продължиха пътя си, но без да продумат нито дума.
На двадесет и пети вечерта, когато влизаха в Арас и д’Артанян беше слязъл от коня си пред странноприемницата „Златна брана“, за да изпие чаша вино, конник излезе от двора на пощата, където беше сменил коня си, и препусна с нов кон в галоп по пътя за Париж. Когато излизаше от голямата врата на улицата, вятърът развя мантията, с която се беше загърнал, макар че беше август, и подигна шапката му, която пътникът задържа с ръка точно когато щеше да падне от главата му, и я нахлупи бързо над очите си.
Д’Артанян, който беше устремил поглед в тоя човек, страшно пребледня и изпусна чашата си.
— Какво ви е, господине? — попита Планше. — О! Елате, господа, тичайте, на господаря ми му е лошо!
Тримата приятели се спуснаха и намериха д’Артанян, на когото не беше прилошало, а тичаше към коня си. Спряха го на прага.
— Е! Къде по дяволите си хукнал така? — извика му Атос.
— Той е! — извика д’Артанян, пребледнял от гняв и с пот на челото. — Той е! Пуснете ме да го настигна!
— Но кой той? — запита Атос.
— Той, този човек!
— Кой човек!
— Този проклет човек, моят зъл дух, когото виждам винаги, когато ме застрашава някакво нещастие: този, който придружаваше ужасната жена, когато я срещнах за пръв път, този, когото търсех, когато обидих приятеля ни Атос, този, когото видях дори същата сутрин в деня, когато госпожа Бонасийо бе отвлечена! Видях го, той е! Познах го, когато вятърът разгърна мантията му.
— По дяволите! — рече замислено Атос.
— На конете, господа, на конете; да препуснем подире му и ще го догоним.
— Драги мой — прекъсна го Атос, — помислете, че той отива в обратна посока на нашата, че има бодър кон, а нашите са уморени, и ние, с други думи, ще уморим конете си, без да има дори вероятност да го настигнем. Да оставим мъжа, д’Артанян, да спасим жената.
— Хей, господине! — извика някакъв слуга от конюшнята, като тичаше след непознатия. — Хей, господине! Едно листче ви падна от шапката! Хей, господине! Хей!
— Приятелю — спря го д’Артанян, — на, вземи половин пистол за това листче!
— О, господине, с удоволствие! Ето го!
Слугата, зарадван от добрата сделка, която беше направил, се прибра в двора на странноприемницата; д’Артанян разгъна листчето.
— Е? — запитаха го другарите му, като го заобиколиха.
— Само една дума! — отвърна д’Артанян.
— Да — каза Арамис, — но тази дума е име на град или на село.
— Армантиер — прочете Портос. — Армантиер, не съм чувал такова нещо!
— И това име на град или село е написано с нейната ръка! — възкликна Атос.
— Тогава нека пазим грижливо това листче — рече д’Артанян, — може да не съм загубил на вятъра последния си пистол! На конете, приятели, на конете!
И четиримата приятели препуснаха в галоп по пътя за Бетюн.