— Тази вечер — отговори игуменката, — дори още през деня. Но вие пътувате от четири дни, както сама ми казахте; тая сутрин сте станали в пет часа и навярно имате нужда от почивка. Легнете и поспете, на обед ще ви събудим.
При все че милейди отлично можеше да мине без тоя сън, поддържана от цялото възбуждение, което новото приключение вдъхваше в жадното й за интриги сърце, тя все пак прие предложението на игуменката: от дванадесет или петнадесет дни тя беше преживяла толкова разнообразни вълнения, че ако желязното й тяло можеше още да издържа на умората, душата й имаше нужда от почивка.
И тя се сбогува с игуменката и си легна, приятно люшкана от мислите за отмъщение, към които я наведе неволно името Кети. Спомни си почти безграничното обещание, което й беше дал кардиналът, в случай че успее да изпълни задачата си. Тя беше успяла, с други думи, д’Артанян беше в ръцете й.
Само едно я ужасяваше — споменът за мъжа й; той беше конт дьо ла Фер, за когото тя мислеше, че е мъртъв или поне, че е напуснал Франция и когото откри в лицето на Атос, най-добрия приятел на д’Артанян.
Но ако той беше приятел на д’Артанян, навярно му беше помагал във всички хитрини, с помощта на които кралицата бе провалила плановете на негово високопреосвещенство; ако беше приятел на д’Артанян, той беше враг на кардинала и навярно тя щеше да успее да го обгърне в своето отмъщение, в гънките на което се надяваше да задуши младия мускетар. Всички тези надежди бяха приятни мисли за милейди и люшкана от тях, тя скоро заспа.
Събуди я приятен глас, който прозвуча край леглото й. Отвори очи и видя игуменката, придружена от млада жена с руси коси, с нежно лице, която беше устремила в нея поглед, изпълнен с благосклонно любопитство.
Лицето на тая жена й беше съвсем непознато; и двете се разглеждаха с най-голямо внимание, като размениха обикновените любезности: и двете бяха много хубави, но със съвсем различна хубост. Милейди се усмихна, като разбра, че с величествената си осанка и аристократичните си обноски превъзхожда младата жена. Наистина облеклото на послушничка, което носеше младата жена, не допринасяше много за такова състезание.
Игуменката ги представи една на друга; после, когато тази формалност бе изпълнена, тя остави двете млади жени, понеже задълженията й я зовяха в черквата.
Послушничката, като видя, че милейди лежи, поиска да последва игуменката, но милейди я задържа.
— Как, госпожо — рече й тя, — едва ви зърнах и вие искате вече да ме лишите от присъствието си, на което аз все пак, да си призная, разчитах малко за времето, което ще трябва да прекарам тук?
— Не, госпожо — отвърна послушничката, — боях се само, че съм избрала лошо време: вие спяхте, уморена сте.
— Кажете — продължи милейди, — какво могат да желаят хората, когато спят? Добро пробуждане. Вие сте причина за това пробуждане; оставете ме да му се нарадвам.
И като я улови за ръката, тя я привлече към едно кресло до леглото си.
Послушничката седна.
— Боже мой! — въздъхна тя. — Колко съм нещастна! От шест месеца съм тук без никакво развлечение и ето вие дойдохте и вашето присъствие щеше да бъде за мене приятна компания, а аз навярно всяка минута може да напусна манастира!
— Как! — попита милейди. — Скоро ли ще излезете?
— Надявам се поне — отвърна послушничката с радост, която никак не се мъчеше да прикрива.
— Научих, че сте пострадали от кардинала — продължи милейди. — Това ще бъде причина да станем по-добри приятелки.
— Значи е истина това, което ми каза нашата добра майка игуменка, че и вие сте жертва на този лош свещеник?
— Шт! — прошепна милейди. — Дори тук да не говорим така за него; всичките ми нещастия идват оттам, че казах почти същото, което вие казахте сега, пред една жена, за която мислех, че ми е приятелка, а тя ме издаде. И вие ли сте също жертва на издайничество?
— Не — отговори послушничката, — жертва съм на своята преданост: на предаността си към една жена, която обичах, за която бях готова да дам живота си и съм готова да го дам.
— И която ви е изоставила, така е!
— Бях много несправедлива, като мислех така, но от два-три дни се убедих в противното и благодаря на бога за това; тежко щеше да ми бъде да мисля, че ме е забравила. Но вие, госпожо — продължи послушничката, — струва ми се, че вие сте свободна и ако искате да избягате, това зависи само от вас.
— Къде мога да отида без приятели, без пари, в един край на Франция, който ми е непознат, където никога не съм идвала?…
— О! — извика послушничката. — Ако става дума за приятели, вие ще намерите навсякъде, където отидете, вие изглеждате толкова добра и сте толкова хубава!