— О! — казваше Атос. — О! Не, това е невъзможно! Бог не ще позволи такова престъпление.
— Вода! Вода! — викаше д’Артанян. — Вода!
— О, бедната жена, бедната жена! — шепнеше Атос с променен глас.
Госпожа Бонасийо отвори очи от целувките на д’Артанян. — Тя идва на себе си! — извика младежът. — Господи, благодаря ти, господи!
— Госпожо — попита Атос, — госпожо, в името на бога, чия е тази празна чаша?
— Моя, господине… — отвърна младата жена със замиращ глас.
— Но кой ви наля виното, което беше в тая чаша?
— Тя.
— Но коя тя?
— А! Спомням си — промълви госпожа Бонасийо, — контеса Уинтър…
Четиримата приятели нададоха един и същ вик, но викът на Атос беше по-силен от другите.
В този миг лицето на госпожа Бонасийо стана мъртво бледо, остра болка я събори и тя падна задъхана в ръцете на Портос и Арамис.
Д’Артанян сграбчи ръката на Атос с неописуема тревога.
— Какво! — започна той. — Ти мислиш… — Гласът му се сподави в ридание.
— Мисля всичко — отвърна Атос, като си хапеше устните до кръв, за да не въздъхне.
— Д’Артанян, д’Артанян! — извика госпожа Бонасийо. — Къде си? Виждаш, че ще умра, не ме оставяй.
Д’Артанян пусна ръцете на Атос, които все още държеше, и изтича при нея.
Толкова хубавото й лице се беше изкривило, изцъклените й очи вече не виждаха, конвулсии разтърсваха тялото й, пот обливаше челото й.
— За бога, тичайте, викайте! Портос, Арамис, викайте за помощ!
— Излишно е — каза Атос, — излишно е, за отровата, която тя дава, няма противоотрова.
— Да, да, помощ! — прошепна госпожа Бонасийо. — Помощ!
После, като събра всички сили, тя хвана с двете си ръце главата на момъка, погледна го за миг, сякаш бе вложила цялата си душа в тоя поглед, и със сърцераздирателен вик опря устните си о неговите.
— Констанс! Констанс! — извика д’Артанян. Въздишка се изтръгна от устата на госпожа Бонасийо и докосна устните на д’Артанян; тази въздишка беше на тъй целомъдрената любеща душа, която отлиташе на небето.
Д’Артанян стискаше вече труп в прегръдките си.
Младежът извика и падна до любимата си, също така блед и студен като нея.
Портос заплака, Арамис дигна юмрук към небето, Атос се прекръсти.
В този миг на вратата се появи един мъж, почти толкова блед, колкото тези, които бяха в стаята, огледа се и видя мъртвата госпожа Бонасийо и припадналия д’Артанян.
Той се явяваше точно в онзи миг на вцепенение, който идва след всички големи бедствия.
— Не съм се излъгал — рече той, — ето господин д’Артанян, а вие сте тримата му приятели, господата Атос, Портос и Арамис.
Мускетарите, които си чуха имената, погледнаха учудени непознатия — и на тримата им се струваше, че го познават.
— Господа — продължи новодошлият, — и вие като мене търсите една жена, която — добави той със страшна усмивка — навярно е минала оттук, защото виждам труп!
Тримата приятели стояха безмълвни; само че гласът, както и лицето им напомняха за човек, когото бяха виждали вече; но не можеха да си спомнят при какви обстоятелства.
— Господа — продължи непознатият, — понеже не можете да си спомните човека, който ви дължи навярно два пъти живота си, трябва да си кажа името: аз съм лорд Уинтър, деверът на оная жена.
Тримата приятели извикаха изненадани, Атос стана и му подаде ръка.
— Добре дошли, милорд — поздрави го той, — вие сте наш.
— Тръгнах от Портсмут пет часа след нея — каза лорд Уинтър, — пристигнах три часа след нея в Булон, изпуснах я за двадесет минути в Сент Омер и най-после в Лилие й загубих следите. Тръгнах наслуки и разпитвах всеки срещнат, когато ви видях да минавате в галоп; познах господин д’Артанян. Извиках ви, ала не ми отговорихте; исках да ви последвам, но конят ми беше много уморен и не можеше да препуска като вашите. И все пак изглежда, че въпреки бързането си сте пристигнали много късно!
— Вие виждате — отвърна Атос, като посочи на лорд Уинтър мъртвата госпожа Бонасийо и д’Артанян, когото Портос и Арамис се опитваха да свестят.
— И двамата ли са мъртви? — запита студено лорд Уинтър.
— За щастие не — отговори Атос, — господин д’Артанян е само в безсъзнание.
— А! Толкова по-добре! — забеляза лорд Уинтър. В този миг д’Артанян отвори очи.
Той се изскубна из ръцете на Портос и Арамис и се хвърли безумен върху трупа на любимата си.
Атос стана, пристъпи бавно и тържествено към приятеля си, прегърна го нежно и понеже той зарида, каза му със своя така благороден и убедителен глас: