— Е, виждате ли, Тревил — прекъсна го кралят, — че те са нападнали.
— Правилно, сир: няма никакво съмнение в това; и така, поканили го да си отиде: той отвърнал, че е мускетар по сърце, че е напълно предан на Ваше величество и ще остане с господа мускетарите.
— Храбър младеж — прошепна кралят.
— И наистина той останал с тях; а негово величество има в негово лице един здрав воин, тъй като той е нанесъл на Жюсак страшния удар с шпага, който ядоса толкова много господин кардинала.
— Той ли е ранил Жюсак? — извика кралят. — Той, това дете! Не е възможно, Тревил.
— Всичко е точно така, както имах честта да доложа на ваше величество.
— Жюсак, един от най-добрите фехтовачи в кралството!
— Да, да, сир! Той си е намерил майстора.
— Искам да видя този младеж, Тревил, искам да го видя и ако може да се направи нещо за него, ние ще се заемем с това.
— Ваше величество, кога ще благоволите да го приемете?
— Утре по обед, Тревил.
— Сам ли да го доведа?
— Не, доведете ми ги и четиримата. Искам да благодаря на всички едновременно. Преданите хора са рядкост, Тревил, и предаността трябва да се възнаграждава.
— По обед, сир, ще бъдем в Лувър.
— А! Качете се по малката стълба, Тревил, по малката стълба. Не е нужно кардиналът да знае…
— Да, сир.
— Нали разбирате, Тревил, законът все пак си е закон, а дуелите в края на краищата са забранени.
— Но тая среща се различава коренно от обикновените условия на дуела, тя е сбиване и доказателство за това е, че са били петима гвардейци на кардинала срещу моите трима мускетари и господин д’Артанян.
— Така е — съгласи се кралят, — но все пак минете по малката стълба, Тревил.
Тревил се усмихна. Но понеже беше постигнал вече много, като накара детето да се разбунтува срещу учителя си, той се поклони почтително на краля и с негово разрешение се сбогува.
Още същата вечер тримата мускетари бяха уведомени за честта, която им бе оказана. Понеже познаваха отдавна краля, те не се запалиха много: но д’Артанян с гасконското си въображение видя в тоя случай бъдещото си щастие и прекара нощта в златни мечти. Още в осем часа сутринта той беше у Атос.
Д’Артанян свари мускетаря вече облечен и готов да излезе. Тъй като бе определено приемът у краля да стане в дванадесет часа, той се беше уговорил с Портос и Арамис да отидат да поиграят на топка в една игрална зала съвсем близо до люксембургските конюшни. Атос покани д’Артанян да отиде с тях и той, макар че не познаваше тази игра, понеже никога не беше играл, се съгласи, защото беше едва девет часа и не знаеше къде да прекара времето си до дванадесет.
Двамата мускетари бяха вече там и играеха. Атос, който беше много силен във всички телесни упражнения, мина с д’Артанян срещу тях и им предложи да се състезават. Но още при първото движение, което направи, макар да играеше с лявата ръка, той разбра, че раната му е още много прясна и не ще му позволи да прави такива упражнения. И тъй д’Артанян остана сам и понеже заяви, че е много неопитен да поддържа правилно играта, продължиха да си подхвърлят само топките, без да броят точките. Но една от топките, захвърлена от херкулесовската ръка на Портос, мина много близо до лицето на д’Артанян и той си помисли, че ако топката не беше прелетяла край него, а го беше ударила в лицето, аудиенцията навярно би се провалила, тъй като той нямаше да има никаква възможност да се яви пред краля. А понеже според гасконското му въображение от тази аудиенция зависеше цялото му бъдеще, той се поклони учтиво на Портос и Арамис, като им заяви, че ще почне да играе, когато бъде в състояние да им даде отпор, и отиде край въжето, сред зрителите.
За нещастие на д’Артанян между зрителите се намираше един гвардеец на негово високопреосвещенство, който беше още много ядосан от поражението на другарите си, станало едва вчера, и се беше заклел при първия удобен случай да отмъсти. Той сметна, че моментът е подходящ и се обърна към съседа си:
— Не е чудно — каза той, — че този младеж се бои от топката, навярно е някой мускетарски чирак.
Д’Артанян се обърна, сякаш змия го ухапа, и втренчи поглед в гвардееца, който беше изрекъл тая дръзка обида.
— Дявол да го вземе! — продължи гвардеецът, като сучеше нахално мустака си. — Гледайте ме, колкото си искате, малки ми господинчо, аз казах, каквото казах.
— А понеже това, което казахте, е много ясно и думите нямат нужда от обяснение — отвърна д’Артанян шепнешком, — Моля ви да ме последвате.
— Кога именно? — попита гвардеецът със същата насмешка.
— Веднага, ако обичате. — Вие навярно знаете кой съм аз?