— У Арамис отива — прошепна д’Артанян. — Ах, господин лицемер! Ето как изучавате богословието!
Едва стихнаха почукванията, вътрешният прозорец се отвори и светлина се промъкна през процепите на капака.
— А-а! — каза този, който подслушваше не на вратите, а на прозорците. — А-а! Посетителката е очаквана. Сега капакът ще се отвори и дамата ще влезе през прозореца! Много добре!
Но за голямо учудване на д’Артанян капакът остана затворен. Освен това светлината, която бе блеснала за миг, изчезна и всичко потъна в мрак.
Д’Артанян реши, че това няма да трае дълго,и наострил уши, продължи да гледа с четири очи.
Той имаше право: след няколко секунди отвътре долетяха две кратки почуквания.
Младата жена отвън отговори с едно почукване и капакът се открехна.
Можете да си представите как жадно гледаше и слушаше д’Артанян.
За съжаление светлината беше пренесена в друга стая. Но очите на момъка бяха свикнали с мрака. Впрочем казват, че гасконците имат способността да виждат в тъмното като котките.
Д’Артанян видя, че младата жена извади от джоба си нещо бяло и бързо го разгъна — беше кърпичка. Тя показа крайчеца на разгънатата кърпичка на събеседника си.
Това напомни на д’Артанян за кърпичката, която намери в краката на госпожа Бонасийо. Тя пък му напомни за кърпичката, която бе намерил в краката на Арамис.
Дявол да го вземе, какво ли означаваше тази кърпичка?
От мястото, където се намираше, д’Артанян не можеше да вижда лицето на Арамис — младежът беше напълно убеден, че именно приятелят му разговаря с дамата под прозореца; любопитството взе връх над предпазливостта и като използува това, че двете действуващи лица, които изведохме на сцената, бяха сякаш погълнати от кърпичката, той излезе от скривалището си и с бързината на мълния, стъпвайки безшумно, се прилепи към единия ъгъл на стената, откъдето погледът му можеше спокойно да проникне във вътрешността на Арамисовата стая.
Като стигна там, д’Артанян едва не извика от изненада: с нощната посетителка не разговаряше Арамис, а някаква жена. Само че д’Артанян имаше пълна възможност да види дрехите й, но не и да различи чертите на лицето й.
В същия миг жената, която бе в стаята, извади от джоба си друга кърпичка и я размени с тази, която й бяха показали. После двете жени си казаха няколко думи. Най-сетне капакът се затвори. Жената, която стоеше до прозореца, се обърна и мина на четири крачки от д’Артанян, като смъкна към лицето си качулката на мантията, но предпазната мярка беше взета много късно, тъй като д’Артанян бе познал вече госпожа Бонасийо.
Госпожа Бонасийо! Подозрението, че е госпожа Бонасийо, му мина през ума, още когато тя извади от джоба си кърпичката; но кой можеше да допусне, че госпожа Бонасийо, която бе изпратила да повикат господин дьо Ла Порт, за да я заведе в Лувър, ще обикаля парижките улици сама в единадесет и половина часа през нощта и ще се излага на опасността да бъде отвлечена втори път?
Значи работата трябва да е много важна; а кое може да бъде важна работа за една двадесет и пет годишна жена?
Любовта.
Но дали заради себе си, или за друго лице се излагаше тя на такива опасности? Ето какво се питаше младежът, на когото демонът на ревността гризеше вече сърцето като на истински любовник.
Всъщност имаше много прост начин да се увери къде отива госпожа Бонасийо: трябваше да я проследи. Този начин беше толкова прост, че д’Артанян прибягна към него напълно естествено и без да съзнава това.
Но като видя младежа, който се отдели от стената като статуя от нишата си, и когато стъпките му отекнаха зад нея, госпожа Бонасио извика и побягна.
Д’Артанян се затича подире й. Не беше трудно да догони една жена, която се спъваше в мантията си. И той я настигна на третата пряка, където тя беше свила. Нещастницата бе изтощена, но не от умора, а от ужас и когато Д’Артанян сложи ръка на рамото й, тя падна на едно коляно и извика със сподавен глас:
— Убийте ме, ако искате, но няма да узнаете нищо. — Д’Артанян я прихвана през кръста и я повдигна; но той почувствува по тежината на тялото й, че тя може да припадне и побърза да я успокои, като я уверяваше в предаността си. Тези уверения нямаха никакво значение за госпожа Бонасийо; такива уверения могат да се правят с най-лоши намерения, но гласът промени всичко. На младата жена се стори, че познава тоя глас; тя отвори очи, хвърли поглед върху човека, който я беше уплашил толкова много, и като позна д’Артанян, извика от радост: