— Ах, вие ли сте! Вие ли сте! Благодаря ти, господи!
— Да, аз съм — каза д’Артанян. — Бог ме изпрати да бдя над вас.
— Затова ли вървяхте след мене? — запита с хитра усмивка младата жена, у която малко насмешливата й природа започваше да взема връх и целият й страх изчезна, когато видя приятел в лицето на този, когото беше взела за враг.
— Не — каза д’Артанян, — не, уверявам ви, случайно попаднах на пътя ви. Видях жена да чука на прозореца на един мой приятел…
— На един ваш приятел ли? — прекъсна го госпожа Бонасийо.
— Разбира се. Арамис е един от най-добрите ми приятели.
— Арамис! Какво значи това?
— Хайде де! Да не почнете да ме уверявате, че не познавате Арамис?
— За пръв път чувам това име.
— Значи вие за пръв път идете в тая къща?
— Разбира се.
— И не знаете, че в нея живее един младеж?
— Не.
— Един мускетар?
— Не, не зная.
— Значи вие не сте търсили него?
— Не. Разбира се. Та вие видяхте много добре, че говорих с жена.
— Наистина. Но тази жена е приятелка на Арамис.
— Не зная нищо.
— Щом живее при него.
— Това не е моя работа.
— Но коя е тя?
— О! Тази тайна не е моя.
— Драга госпожо Бонасийо, вие сте прелестна, но същевременно сте най-тайнствената жена…
— Губя ли от това?
— Не, напротив, вие сте очарователна.
— Тогава дайте ми ръката си.
— С удоволствие. А сега?
— Сега придружете ме.
— Къде?
— Където отивам.
— Но къде отивате?
— Ще видите, нали ще ме придружите до вратата.
— Ще трябва ли да ви чакам?
— Ще бъде излишно.
— Сама ли ще се върнете?
— Може би сама, може би не.
— Лицето, което ще ви придружи после, мъж ли ще бъде или жена?
— Не зная още.
— Но аз ще узная!
— Как?
— Ще ви чакам да излезете.
— В такъв случай сбогом!
— Как така?
— Нямам нужда от вас.
— Но вие сама поискахте…
— Помощта на един благородник, а не надзора на шпионин.
— Много силно казано.
— Как наричат ония, които следят хората въпреки желанието им?
— Нескромни.
— Много слабо казано.
— Ясно, госпожо, виждам, че трябва да се изпълнява всичко, каквото желаете.
— Защо се лишихте от заслугата да направите това веднага?
— Разкаянието не е ли заслуга?
— Вие наистина ли се разкайвате?
— И аз самият не зная. Зная само, че съм готов да изпълня всичко, каквото пожелаете, ако ми позволите да ви придружа дотам, където отивате.
— Ще си отидете ли после?
— Да.
— Без да ме дебнете, когато излизам?
— Да.
— Честна дума?
— Честна дума на благородник!
— Дайте си тогава ръката и да вървим.
Д’Артанян предложи ръката си на госпожа Бонасийо, която се облегна на нея, усмихната и трепереща, и двамата тръгнаха нагоре по улица Ла Арп. Като стигнаха там, младата жена сякаш започна да се колебае, както преди малко на улица Вожирар. Но по някакви знаци тя, изглежда, позна една врата; приближи се до нея и каза:
— Сега, господине, аз трябва да вляза тук. Хиляди благодарности за вашата благородна помощ, която ме избави от всички опасности, на които щях да бъда изложена, ако бях сама. Време е да изпълните обещанието си: дойдох, където трябваше.
— Няма ли някаква опасност на връщане?
— Има опасност само от крадци.
— Това малко ли е?
— Какво могат да ми вземат? Нямам пукната пара.
— Забравяте хубавата везана кърпичка с герб.
— Коя кърпичка?
— Тази, която намерих в краката ви и сложих в джоба ви.
— Мълчете, мълчете, нещастнико! — извика младата жена. — Да ме погубите ли искате?
— Виждате ли, че все още сте изложена на опасност, щом като само една дума ви кара да треперите и признавате, че ако някой чуе тази дума, вие сте загубена. Ах, госпожо, послушайте! — извика д’Артанян, като сграбчи ръката й и впи в младата жена пламенен поглед. — Послушайте, бъдете по-смела и ми се доверете. Не прочетохте ли в моите очи, че сърцето ми е изпълнено само с преданост и любов към вас?
— Да — отвърна госпожа Бонасийо, — именно затова вие можете да ме разпитвате за моите тайни, ще ви ги открия, но чуждите тайни са друго нещо.
— Добре тогава — заяви Д’Артанян, — аз ще ги открия. Щом като тези тайни засягат вашия живот, те трябва да станат и мои тайни.
— Пазете се — извика младата жена така загрижена, че д’Артанян неволно трепна. — О, не се бъркайте в моите работи, не се опитвайте да ми помагате в това, което изпълнявам. Искам го от вас в името на чувствата, които ви вдъхвам, в името на услугата, която ми направихте и която аз цял живот няма да забравя. Вярвайте в това, което ви казвам. Не се занимавайте вече с мене, аз не съществувам повече за вас и все едно, че никога не сте ме виждали.