— И Арамис ли трябва да постъпва като мене, госпожо? — попита засегнат д’Артанян.
— Вече два или три пъти споменавате това име, господине, макар да ви казах, че не ми е познато.
— Не познавате човека, на чийто прозорец почукахте. Хайде, хайде, госпожо, за много лековерен ме смятате!
— Признайте си, че вие съчинихте тази история и измислихте това лице, за да ме накарате да говоря.
— Нищо не съчинявам, госпожо, и нищо не измислям, казвам самата истина.
— И вие казвате, че един ваш приятел живее в тази къща?
— Казвам и повтарям за трети път: в тази къща живее един мой приятел и този приятел е Арамис.
— Всичко това ще се изясни по-късно — прошепна младата жена. — А сега мълчете, господине.
— Ако можете да погледнете в сърцето ми — каза д’Артанян, — щяхте да видите там толкова любопитство, че бихте се смилили над мене, и такава любов, че бихте задоволили веднага любопитството ми. Не бива да се боите от тези, които ви обичат.
— Много скоро заговорихте за любов, господине — каза младата жена и поклати глава.
— Любовта ме споходи бързо и за пръв път, а аз нямам още двадесет години.
Младата жена го погледна крадешком.
— Слушайте, аз вече попаднах на следите — каза Д’Артанян. — Преди три месеца едва не се бих с Арамис заради една кърпичка като тази, що вие показахте на жената, която беше у дома му, заради кърпичка със същия герб, положителен съм в това.
— Господине — каза младата жена, — досаждате ми вече с тези въпроси, уверявам ви.
— Но вие, която сте толкова предпазлива, госпожо, помислете си, нямаше ли да се злепоставите, ако ви бяха арестували и намереха тази кърпичка у вас?
— Защо? Това са моите инициали: К.Б., Констанс Бонасийо.
— Или Камила дьо Боа Траси.
— Мълчете, господине, моля ви, мълчете! Ах, ако опасностите, на които съм изложена аз, не могат да ви спрат, помислете за опасността, която застрашава вас!
— Мене ли?
— Да, вас. Застрашава ви затвор, има опасност за живота ви, задето ме познавате.
— Тогава няма да се отделя вече от вас.
— Господине — каза младата жена, като сплете умолително ръце, — господине, в името на небето, в името на военната ви чест, в името на благородството ви, вървете си! Ето бие полунощ, в този час ме очакват.
— Госпожо — каза младежът, като се поклони, — не мога да откажа нищо, когато ме молят така. Успокойте се, отивам си.
— И няма ли да вървите след мене, няма ли да ме следите?
— Ще се прибера веднага в къщи.
— Ах! Знаех много добре, че вие сте честен момък! — извика госпожа Бонасийо, като му подаде едната си ръка, а с другата хвана чукчето на една вратичка на каменната ограда.
Д’Артанян сграбчи подадената му ръка и я целуна пламенно.
— Ах, по-добре никога да не бях ви виждал! — извика той с оная непосредствена грубост, която жените често предпочитат пред изисканата любезност, защото тя разкрива дълбочината на мислите и доказва, че чувството взема връх над разума.
— Е, добре — продължи госпожа Бонасийо с почти гальовен глас, като стискаше ръката на д’Артанян, — добре! Аз не бих казала същото, изгубеното днес не е изгубено за в бъдеще. Кой знае дали един ден, когато бъда свободна от задължения, няма да задоволя вашето любопитство?
— А ще дадете ли същото обещание и за любовта ми? — извика д’Артанян, замаян от радост.
— О, тук вече не искам да се обвързвам, ще зависи от чувствата, които вие ще ми вдъхнете.
— И тъй, днес, госпожо…
— Днес, господине, аз чувствувам към вас само признателност.
— Ах, вие сте прекрасна — прошепна тъжно д’Артанян — и злоупотребявате с моята любов.
— Не, аз използувам само вашето великодушие, това е всичко. Повярвайте, има хора, които не забравят обещанията си.
— О, вие ме правите най-щастливия човек. Не забравяйте тази вечер, не забравяйте това обещание.
— Бъдете спокоен, при подходящ случай аз ще си спомня всичко. А сега вървете, вървете в името на небето! Трябваше да бъда там точно в полунощ, закъсняла съм.
— С пет минути.
— Да, но понякога пет минути са равни на пет столетия.
— Когато човек обича.